Crowdsourcing in communication industries

Dear friends,

I am starting to write on the topic what is crowdsourcing and how we can use it in the field of communication – media, marketing, advertising, Public Relations and special events.
And as the topic suggests, I will try to use a crowdsourcing for making something useful for all of use, who will work in that environment.
What is my plan?
I will share with you first the structure of the book, and will ask for opinion.
After that I will share with you the structure of the content chapter by chapter and will ask for opinion, experience, great examples and ideas.
At the end I will do all of the things first in Bulgarian, as I have to present it at my University, and after that I will do the practical chapters on English and will published it here for free downloading.
Of course, the support of everyone will be mention in both version of the final text.
Let see what will happen in that journey. Please leave your opinion and comments here.
The first part is to see what do you think about the structure of the content.

The draft of the content.
Preface –
Theory
Volunteers in Social web environment
From outsourcing to crowdsourcing
The wisdom of the crowd
The gene of collective intelligence
Models, systems and control in crowdsourcing
Factors for crowdsourcing success
What motivates people to participate in crowdsourcing
Risks of crowdsourcing
Practice and Case studies
How to plan your crowdsourcing strategy
Instruments and technology for crowdsourcing
Crowdsourcing and social media and networks
Crowdsourcing in marketing
Crowdsourcing in advertising
Crowdsourcing in PR
Crowdsourcing in special events
One great example – TEDx and The Open translation project
Last words

Правото, а не парите, трябва да следва всеки

От години като родител и гражданин на тази държава се боря за една кауза, а тя е държавата да си изпълни задълженията към всички деца по отношение на изискванията, които има към тях за задължителното им образование и обезпечаването на същото това задължително образование.
В този текст искам да изложа в какво вярвам. Пък нека всеки си направи изводите сам за себе си.

– По законите на РБългария всяко дете трябва да ходи на училище до 16 години.

– По законите на РБългария всяко частно училище трябва да изпълнява държавните изисквания за образование на децата.

– По законите на РБългария трябва да има пари за задължителното образование на всяко дете.

Е, ако моите деца за българи и държавата е отделила пари за задължителното им образование, но те са отишли да учат в частно училище, къде са парите за тяхното образование?

Мнозина ми казват, че сама съм избрала да не ползвам държавните услуги, следователно нямам право да си търся парите за тях. Те са ми предложили държавното училище. Но аз не съм съвсем съгласна. И по-долу ще обясня защо.

В дългите битки с държавната машина, и най-вече с несменяемото средно ниво служители в министрството, а не толкова с министрите, никой не можа да ми отговори къде отиват тези пари. Ако тези пари отиват за сираци, за деца със специални потребности, за нуждаещите се – аз ще спра да питам. Но те не отиват там. Поне никой не знае да отиват там. Дори и министрите не успяват да установят къде потъват тези пари. Иска ми се някой журналист да направи разследване по темата, но няма да доживея. Такситата са по-важна тема за разследване, там държавата не участва.

А сега какво е положението в цивилизования свят, в който образованието, а не краденето, е водеща ценност.

Ако едно училище изпълнява държавните изисквания, то държавата покрива сумата за тази услуга – все едно дали се извършва от държавна или частна институция. Сумата е еднакава за всички, които предлагат тази услуга и то с необходимото качество.

Тази схема у нас работи по отношение на медицинското обслужване (поне на хартия) и никой не пищи, че частници крадат държавата.

Ако едно училище не отговоря на изискванията и работи по своя система, родителите поемат риска за своя сметка. И държавата следи за спазване на закона, но не се меси в образователната програма.

А у нас действа смесена система: Държавата се меси в образователната програма на частните училища, но без да плаща за услугата, която същата тази държава задължава частните училища да извършват.

И нека си го кажем направо – парите за всяко едно българско дете са заложени в бюджета, защото никой не знае кое дете в какво точно училище ще попадне. Тоест и парите за моите деца са в бюджета. Но парите за моите деца потъват някъде. Питам къде?

Работейки с много от министрите по проекти за закон, в ролята си на родител, изчетох много доклади, включително и един, поръчан от същата тази държава на Световната банка, за образователните закони по света. Най-приемливо, поне на мен, ми изглежда въвеждането на система, по която държавата дава документ – чек или т.н., който покрива задължителните образователни изисквания. И ако родителите преценят, че не искат друго да ползват, с този документ детето им учи в училище, което предлага само това и нищо друго. Ако искат детето им да получи възможност да учи и други неща си доплащат.

Истината е, че всички родители у нас си плащат, но някои на черно – за частни уроци и “дарения” към държавните училища.

И ако за изпълнението на една държавна поръчка държавните училища нямат изисквания, то защо за изпълнението на същата поръчка, частните трябва да имат заложен капан за корупция, каквото представлява реформаторското предложение 20% от децата да се учат в частните училища без пари, защото са със специални нужди или талантливи.

Ако държавата продължава да се държи като слон в стъкларски магазин, скоро няма да остане стъкло за чупене в този магазин. Вместо държавата да се почуди как да стимулира частната инициатива в образованието, която очевидно се оказва по-добрата алтернатива, тя се чуди как да краде от същата тази държава – при това, спазвайки закона.

И докато родители, които плащат данъци и работят в тази държава, обучават децата си, за да ги изритат навън от нея при първа възможност, най-малкият проблем на тази държава е дали или не парите за образованието на едно дете, отиват за образованието на точно това дете.

Аз лично се отказах да се боря с вятърните мелници. Поне така приемам тази своя битка. Явно няма да разбера защо е толкова трудно не само на хартия, но и на практика не просто да имаме равни задължения, но и равни права.

И нека сложи ръка на сърцето си този родител, който не плаща за образованието на дете си – алианс, спорт, музика, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 4-ти клас, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 7-ти клас, матури в 12 клас, сертификати за владеене на чужд език и т.н. Е, мили хора, всички тези пари, не са ли следствие на недостатъчното и неадекватно образование в привидно “безплатното” държавно училище? Частното предлага всички това, плюс още много неща на едно място, само че тези, които учат в частни училища си плащат и за това, което другите учите в държавното и което същата тази държава определя и съблюдава да се спазва.

И накрая ще кажа, че нещата вървят към добро там, където има по-малко държава и повече частна инициатива. Явно никой няма интерес българското образование да тръгне в правилната посока.

Съвсем друг е въпросът, че в предложения закон има още хиляди безумия, които някои трябва да коментира, но никой не е прочел целия закон.

Дяволът се крие в детайлите

Тези, които ме познават, знаят моята силна привързаност към обувките.
Не казвам, че е нормално, но аз не просто обичам обувките. Аз си създавам впечатление за хората, според обувките им.
И така много дълго време обувките превръщаха един човек в “мой” или “не мой”.
С годините се научих да се вслушвам в тази си слабост, но и да “позволявам” на хората да не са винаги с обувките, които харесвам.
С което съвсем не искам да кажа, че една прекрасна и любима моя дама, не си отиде до вкъщи, за да се преобуе, само защото в погледа ми се четяло неодобрението на обувките й.
Но всичко това е в кръга на шегата, и не съвсем.
TEDxNBU2015_272 Може би на тази снимка не се вижда много ясно, но връзките ми са вързани съвършено. Не само че са от страхотна дантела, но и паднелката е в правилна форма и си остава така докато не събуя обувките.
Е, колкото и да ми е мъчно, и въпреки страстта ми към обувките, живях 43 години в тотално неведение. Малко преди 44 си рожден ден научих истината. Мислех си, че връзването на обувки е нещо, с което съм се родила. Умение, което няма как да не владея до съвършенство. И точно тогава попаднах на това видео:

И то премени животът ми. Сега всеки ден съм със съвършено прецизно вързани обувки и това ме прави супер щастлива.
Искам да го споделя с вас.
Не е за вярване как нещо толкова незначително на пръв поглед, може да промени усещането ми за красота.
Дано да направи и вас по-усмихнати. А и да започнете да си връзвате обувките по правилния начин.
Успех!

Празник на студентите

Сутринта, когато събуждайки се пуснах радиото, чух, че полицията се подготвя за студентския празник. Увеличава патрулите, ще следи за шофиране в пияно състояние, за сбивания- въобще подготвят се за студентския празник.
Това може би е и една от причините да не празнувам този празник.
Както и не разбирам защо празникът на труда се чества с нетрудене. Но какво ли мога да разбера аз?
В ситуацията, в която сама се поставих, аз съм доцент – студент. Хем доцент, хем студент. И логиката подскавза, че трябва да празнувам двойно.
Вместо това, ще почета малко от „Работата на актьора върху себе си“ на К. С. Станиславски. Ще си подготвя лекциите за утре, а вечерта ще отида на Импро клас. Така ще отбележа празника, който би трябвало да бъде празник на възможността да се учиш и развиваш, а не празник на безграничното пиене и пеене.
Който пее зло не мисли, но ако и пие се чудя дали изобщо мисли.
Тази година се срещнах със страхотни студенти – като колеги и като такива, на които преподавам.
Благодаря на всички!

И нека всеки избере как да отпразнува празника, без да се среща с органите на реда.

Когато има повече от една реалност

Всички знаем, че всеки от нас е една вселена и живее в свой собствен свят.
Когато обаче нашият свят започне драстично да губи връзка със световете около нас, може би е време да се запитаме дали малко много не сме се отдалечили от посоката.
Представете си, че аз си вярвам, че съм страхотен преподавател. Но в лекциите ми няма студенти. И така цял семестър. Два. Дали не е нормално да се запитам дали няма някакъв проблем? И доста често хората в подобна ситуация обвиняват студентите. Те не могат да ме оценят.
Но ако вместо на лекциите ми, студентите излязат на протест и заявят публично, че не искат аз да им преподавам?
Не е ли редно, независимо, че съм убедена колко съм добра и достойна, да потърся друго поприще или поне друго място, на което да преподавам?
Ако на мен ми се случи такова нещо, ще си тръгна.
Но една година протестирахме, а те не си тръгваха. Не разбраха, че има яма между нашия и техния свят.
Сега един друг човек не разбирах, че не го искаме. И си мисли, че ние сме криви.
Дори и да сме, не го искаме. И е редно, ако е толкова голям, колкото си мисли, че е, да не се опитва да стане част от нас. Защото ние не го искаме.
Не всеки е добре дошъл при всеки.
И не знам в колко измислен свят трябва да живее човек, за да не вижда, че е нежелан. Нежеланият със сила няма да стане желан. Със сила хубост не става. Въпреки че съм убедена, поне в моя свят, такива хора, хубост не могат да направят.
И се чудя, къде са психолозите? Къде са психоаналитиците? Има психически проблем и е време да го разрешим. Живеем в паралелни реалности, които се блъскат една в друга, без изобщо от това да произтича нещо, за едната реалност, а само гнус, потрес и унижение за другата реалност.
Има нещо гнило в България. Ама наистина.

Oт канарчетата до Хамлет

Онази вечер минавайки през каналите в търсене на безмислие за заспиване попаднах на началото на филма “Сезонът на канарчетата” по БНТ. Започнах да гледам. И въпреки че с всяка минута погнусата от миналото напираше в мен, изгледах целия филм. За първи път изпитах истинско съжаление за себе си, че 18 години от моя живот са минали в този ад. Знам, моите години не са били чак такъв ад, ужасите на режима са вече били “поносими”, но въпреки това само като си помислих за погубените животи, достойнства и хора, ми стана гнусно.
И вместо да заспя, се събудих. Ум не ми побираше как може да има млади хора, които искат да се върне това. И се чудя, дали знаят и гнусната част от историята или само искат всички да са равни на хартия, да не работят и да се чувстват прекрасно в клетка?! Не намерих логично обяснение.
На следващата вечер попаднах на представлението “Хамлет” на Явор Гърдев. Усетих толкова много неща. Усетих свободата да направиш своя Хамлет. Усетих силата на театъра. Вдъхнових се.
В залата имаше толкова млади хора. И всичко се разби на парчета, когато чакайки за палтото си чух коментарите на младите за пиесата. Те се въртяха основно около няколкото голи тела.
И тогава разбрах. Ако всичко, което те впечатли от тази пиеса, са голите тела, ти наистина заслужаваш да живееш в социализма. Там голите тела поне ще ти липсват. И може би  прекалената голата идва в повече на хората и те искат да се спасят от тях в миналото.
Но миналото има и своята тъмна страна. Нека направим така, че младите да знаят и за нея, преди да искат да се върне идиличното безсмислие на живуркането в клетка.
Не знам какво се получи от този текст, не знам дали разбрахте колко силен шамар ми зашлеви “Сезонът на канарчетата” и как се събудих с пълната убеденост, че трябва да се познава миналото, за да не се повтори. Никога. За да може да има различен Хамлет, пък дори и той да не се харесва на някои.

Не съм на 30, но се чувствам млада

Търпеливо мълчах, но не издържах. Дискусията, която тече за това на колко години какво трябва да правиш ми идва в повече, защото:

– Аз не съм брънка от някаква машина, която започва определена операция в определен ден и час.

– Аз не съм безчувствен биологичен организъм, чиято единствена цел е да се възпроизведе.

– Аз не съм длъжна да се съобразявам с очакванията на другите, както и те не се съобразяват с моите.

– Аз живея в свят, който предлага много възможни пътища, и вярвам, че всеки има свободата да избере своя път.

– Аз може и да не одобрявам какво правят с живота си много хора, но нямам право да ги дамгосвам и отричам.

– Аз съм се научила (или по-скоро мен са ме научили), че хората са такива каквито са, а не каквито аз искам да бъдат.

И днес, на много повече от 30, пия бира в парка,  купонясвам до зори и правя и други щуротии. Да, и това не ми пречи да съм отговорила на всички изисквания на обществото към мен – омъжена, с две деца, прилична работа.
Но съм се омъжила, не защото трябва, а защото и след 20 години не мога да си представя живота без съпруга ми и редовно благодаря за късмета да го срещна.
Не съм родила две деца , защото така трябва, а защото цялата ми същност искаше тези деца, точно от този мъж.
И напълно разбирам онези, които не искат това. Причините могат да са хиляди, но са си техни.

И нека спрем с това да се оправдаваме за свободата да избираме. Аз така избрах. Те избраха друго. Важното е да останем хора, да бъдем добри хора и да се опитаме да търсим онова, което ни събира, а не онова, което ни разделя.

А какво ще правиш ти, с твоя живот, е нещо, което само ти и никой друг трябва да реши. Иначе ще живееш нечий друг живот.