За образованието с любов

Да, с любов. Без любов няма да успее нито една реформа. Един много скъп за мен човек веднъж каза, че не можеш да спечелиш ума на някого, ако първо не спечелиш сърцето му.

Каквато и реформа да подхванем (ако изобщо подхванем някаква) няма как да успее, докато образованието не се превърне в истинска ценност за тези, които преподават, за тези, които учат, и за пазара на труда.
Какво имам предвид?
Уважението към учителската професия е толкова високо, че никой днес не мечтае да стане учител. Все още мнозина са на мнение, че в тази професия остават тези, които нищо друго не могат. И ви го казвам от собствен опит.

Уважение към тези, които се учат – от детската градина до университета, тези, които учат, не са популярни сред съучениците си. Наричат ги с най-различни имена, но нито едно от тях не е знак на уважение.

Търсене на пазара на труда – обикновено тези, които много са учили, получават следния отговор при търсене на работа – “Квалификацията ви надхвърля очакванията ни”.

Така че моята идея за реформа в образованието започва с промяна на нагласите към ученето и образованите хора. И държа до отбележа, че не говоря за хората с дипломи, а за образованите. Днес, ако човек иска да учи, може да го направи независимо или дори въпреки системата. Въпросът е защо да учи?

Да, защо да учи човек, като всички модели на успех и поведение доказват, че можеш да имаш успех и материално благополучие и без.

Не обвинявам всички, които са успели без. Искам обаче в публичното пространство да присъстват и тези, които са успели благодарение на образоваността си – има много такива хора, но те не са интересни, не са вълнуващи, не са лесни за “продаване” като модел на поведение.

Така че, преди да се захванем с местене на прозиведения от един в клас друг, нека се запитаме:
Защо децата биха искали да знаят?
Какво да направим, за да задържим смислените хора в учителската професия?
Как да привлечем млади хора към учителската професия?
Какво правим, за да покажем на децата, че образованието отваря врати?

419125_425361424194556_1142484932_nОще много въпроси можем да зададем на себе си. Но си мисля, че старата мъдрост, че промяната започва от нас е в сила. И последно – запитайте се колко пъти сте питали ваш приятел/ка защо го учиш това?

Ако някой министър на образованието иска да направим смислена реформа, тя, според скромното ми мнение, трябва да започне от системни усилия за промяна на отношението у нас към образованието и образоваността. Иначе ще правим само технически промени, които няма да доведат до никакъв резултат. Все пак ученето е самотно занимание и трябва сам да го поискаш и да се потрудиш.

 

 

По средата не е по-добрата страна на нещата

middleМного отдавна не съм писала в блога. И когато днес го отворих, видях тази публикация да седи в черновите. Реших да я публикувам, с условието, че там където пише фотограф, можете да сложите която и да било друга професия. Смисълът ще е същия.

Напоследък често се сблъсквам с хора, на които им е прекрасно по средата. И под по средата имам предвид (а не в предвид) посредствеността. За кого (а не за кой) говоря.
Говоря за тоталната ни примиримост към посредствеността, замаскирана с:
– той/тя  има добри намерения
– той/тя не го направи с лошо
– той/тя толкова си може
– той/тя има нужда от изява.

Мога да продължавам още много. Но говоря за:

– Това, че имам добър фотоапарат, не ме прави фотограф.
– Това, че от време на време пиша в блога си, не ме прави журналист.
– Това, че ходя на курсове по импровизационен театър, не ме прави актриса.
– Това, че уча театрална режисура, не ме прави режисьор.
– Това, че готвя, не ме прави готвач.
– Това, че обичам хубаво вино, не ме прави винен експерт.
– Това, че са ми интересни криминалните филми, не ме прави криминалист.

И пак мога да продължавам много. Надявам се, че схващате накъде искам да отведа мислите ви.
Професионалистите се отличават с онези 10 000 часа работа, които ние аматьорите нямаме. А дори и да имаме, ни е нужно образование (не е задължително диплома, защото има много непрофесионалисти с диплома).
Но по-ужасяващото за мен е, че професионалистите, водени от добри намерения, подкрепят изявите на непрофесионалистите и с това ги легитимират в очите на тези, които им имат доверие.
И така колелото се завърта и посредствеността се превръща в еталон, с помощта, разбира се, или с бездействието на професионалистите.
Огледайте се – пълно е неща по средата – те не са чак толкова лоши, но изобщо и не са добри. Те са повече и ние приемаме средата за върха. А това е тъжно, не толкова за професионалистите, колкото за нас самите. Защото смаляваме обхвата на мечтите си и лекичко започваме да мечтаем и ние да се озовем по средата.
Решаваме, че след като другите всички са фотографи, то и ние след 2000 снимки, можем да извадим 1-2 хубави и да се наречем фотографи. После започваме да предлагаме услугите си на други за кеф, после за пари и ставаме професионални фотографи. Ама не. Натискането на копчето, когато апаратът е добър и настроен на автоматичен режим не ме прави фотограф. Същото мога да кажа и за много други неща.
Така че бъдете внимателни, когато подкрепяте усилията на някой да блесне. Не казвам да го спирате, а да го вдъхновявате да стане професионалист, а не да се нарече професионалист.

Да полетиш е чудно

Няма да крия, че обичам да се нося сред облаците. Все пак 7 години прекарах във въздуха и беше супер. Та когато видях за пръв път рекламата на любимата си напитка Coca-Cola  веднага ми се прииска освен да изпия една студена Coca-Cola да полетя и аз така.

Е, на 02 октовмри 2015 година се случи.

Най-страхотният инструктор по летене Теодор Саралиев ми даде първия урок. Летях само 4 минути, но усещането бе като за цяла вечност – цяла вечност кеф, свобода, адреналин и много, ама много голяма доза щастие.
Дали ще се върна да полетя отновo – да, със сигурност.
Дали ви съветвам да опитате – да, със сигурност.
Дали ще ви кажа къде – да, със сигурност – www.aerodium.bg

 

И, разбира се, не е добре да сте в това щастие сами. Eто и малко видео:)

Crowdsourcing in communication industries

Dear friends,

I am starting to write on the topic what is crowdsourcing and how we can use it in the field of communication – media, marketing, advertising, Public Relations and special events.
And as the topic suggests, I will try to use a crowdsourcing for making something useful for all of use, who will work in that environment.
What is my plan?
I will share with you first the structure of the book, and will ask for opinion.
After that I will share with you the structure of the content chapter by chapter and will ask for opinion, experience, great examples and ideas.
At the end I will do all of the things first in Bulgarian, as I have to present it at my University, and after that I will do the practical chapters on English and will published it here for free downloading.
Of course, the support of everyone will be mention in both version of the final text.
Let see what will happen in that journey. Please leave your opinion and comments here.
The first part is to see what do you think about the structure of the content.

The draft of the content.
Preface –
Theory
Volunteers in Social web environment
From outsourcing to crowdsourcing
The wisdom of the crowd
The gene of collective intelligence
Models, systems and control in crowdsourcing
Factors for crowdsourcing success
What motivates people to participate in crowdsourcing
Risks of crowdsourcing
Practice and Case studies
How to plan your crowdsourcing strategy
Instruments and technology for crowdsourcing
Crowdsourcing and social media and networks
Crowdsourcing in marketing
Crowdsourcing in advertising
Crowdsourcing in PR
Crowdsourcing in special events
One great example – TEDx and The Open translation project
Last words

Правото, а не парите, трябва да следва всеки

От години като родител и гражданин на тази държава се боря за една кауза, а тя е държавата да си изпълни задълженията към всички деца по отношение на изискванията, които има към тях за задължителното им образование и обезпечаването на същото това задължително образование.
В този текст искам да изложа в какво вярвам. Пък нека всеки си направи изводите сам за себе си.

– По законите на РБългария всяко дете трябва да ходи на училище до 16 години.

– По законите на РБългария всяко частно училище трябва да изпълнява държавните изисквания за образование на децата.

– По законите на РБългария трябва да има пари за задължителното образование на всяко дете.

Е, ако моите деца за българи и държавата е отделила пари за задължителното им образование, но те са отишли да учат в частно училище, къде са парите за тяхното образование?

Мнозина ми казват, че сама съм избрала да не ползвам държавните услуги, следователно нямам право да си търся парите за тях. Те са ми предложили държавното училище. Но аз не съм съвсем съгласна. И по-долу ще обясня защо.

В дългите битки с държавната машина, и най-вече с несменяемото средно ниво служители в министрството, а не толкова с министрите, никой не можа да ми отговори къде отиват тези пари. Ако тези пари отиват за сираци, за деца със специални потребности, за нуждаещите се – аз ще спра да питам. Но те не отиват там. Поне никой не знае да отиват там. Дори и министрите не успяват да установят къде потъват тези пари. Иска ми се някой журналист да направи разследване по темата, но няма да доживея. Такситата са по-важна тема за разследване, там държавата не участва.

А сега какво е положението в цивилизования свят, в който образованието, а не краденето, е водеща ценност.

Ако едно училище изпълнява държавните изисквания, то държавата покрива сумата за тази услуга – все едно дали се извършва от държавна или частна институция. Сумата е еднакава за всички, които предлагат тази услуга и то с необходимото качество.

Тази схема у нас работи по отношение на медицинското обслужване (поне на хартия) и никой не пищи, че частници крадат държавата.

Ако едно училище не отговоря на изискванията и работи по своя система, родителите поемат риска за своя сметка. И държавата следи за спазване на закона, но не се меси в образователната програма.

А у нас действа смесена система: Държавата се меси в образователната програма на частните училища, но без да плаща за услугата, която същата тази държава задължава частните училища да извършват.

И нека си го кажем направо – парите за всяко едно българско дете са заложени в бюджета, защото никой не знае кое дете в какво точно училище ще попадне. Тоест и парите за моите деца са в бюджета. Но парите за моите деца потъват някъде. Питам къде?

Работейки с много от министрите по проекти за закон, в ролята си на родител, изчетох много доклади, включително и един, поръчан от същата тази държава на Световната банка, за образователните закони по света. Най-приемливо, поне на мен, ми изглежда въвеждането на система, по която държавата дава документ – чек или т.н., който покрива задължителните образователни изисквания. И ако родителите преценят, че не искат друго да ползват, с този документ детето им учи в училище, което предлага само това и нищо друго. Ако искат детето им да получи възможност да учи и други неща си доплащат.

Истината е, че всички родители у нас си плащат, но някои на черно – за частни уроци и “дарения” към държавните училища.

И ако за изпълнението на една държавна поръчка държавните училища нямат изисквания, то защо за изпълнението на същата поръчка, частните трябва да имат заложен капан за корупция, каквото представлява реформаторското предложение 20% от децата да се учат в частните училища без пари, защото са със специални нужди или талантливи.

Ако държавата продължава да се държи като слон в стъкларски магазин, скоро няма да остане стъкло за чупене в този магазин. Вместо държавата да се почуди как да стимулира частната инициатива в образованието, която очевидно се оказва по-добрата алтернатива, тя се чуди как да краде от същата тази държава – при това, спазвайки закона.

И докато родители, които плащат данъци и работят в тази държава, обучават децата си, за да ги изритат навън от нея при първа възможност, най-малкият проблем на тази държава е дали или не парите за образованието на едно дете, отиват за образованието на точно това дете.

Аз лично се отказах да се боря с вятърните мелници. Поне така приемам тази своя битка. Явно няма да разбера защо е толкова трудно не само на хартия, но и на практика не просто да имаме равни задължения, но и равни права.

И нека сложи ръка на сърцето си този родител, който не плаща за образованието на дете си – алианс, спорт, музика, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 4-ти клас, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 7-ти клас, матури в 12 клас, сертификати за владеене на чужд език и т.н. Е, мили хора, всички тези пари, не са ли следствие на недостатъчното и неадекватно образование в привидно “безплатното” държавно училище? Частното предлага всички това, плюс още много неща на едно място, само че тези, които учат в частни училища си плащат и за това, което другите учите в държавното и което същата тази държава определя и съблюдава да се спазва.

И накрая ще кажа, че нещата вървят към добро там, където има по-малко държава и повече частна инициатива. Явно никой няма интерес българското образование да тръгне в правилната посока.

Съвсем друг е въпросът, че в предложения закон има още хиляди безумия, които някои трябва да коментира, но никой не е прочел целия закон.

Дяволът се крие в детайлите

Тези, които ме познават, знаят моята силна привързаност към обувките.
Не казвам, че е нормално, но аз не просто обичам обувките. Аз си създавам впечатление за хората, според обувките им.
И така много дълго време обувките превръщаха един човек в “мой” или “не мой”.
С годините се научих да се вслушвам в тази си слабост, но и да “позволявам” на хората да не са винаги с обувките, които харесвам.
С което съвсем не искам да кажа, че една прекрасна и любима моя дама, не си отиде до вкъщи, за да се преобуе, само защото в погледа ми се четяло неодобрението на обувките й.
Но всичко това е в кръга на шегата, и не съвсем.
TEDxNBU2015_272 Може би на тази снимка не се вижда много ясно, но връзките ми са вързани съвършено. Не само че са от страхотна дантела, но и паднелката е в правилна форма и си остава така докато не събуя обувките.
Е, колкото и да ми е мъчно, и въпреки страстта ми към обувките, живях 43 години в тотално неведение. Малко преди 44 си рожден ден научих истината. Мислех си, че връзването на обувки е нещо, с което съм се родила. Умение, което няма как да не владея до съвършенство. И точно тогава попаднах на това видео:

И то премени животът ми. Сега всеки ден съм със съвършено прецизно вързани обувки и това ме прави супер щастлива.
Искам да го споделя с вас.
Не е за вярване как нещо толкова незначително на пръв поглед, може да промени усещането ми за красота.
Дано да направи и вас по-усмихнати. А и да започнете да си връзвате обувките по правилния начин.
Успех!

Празник на студентите

Сутринта, когато събуждайки се пуснах радиото, чух, че полицията се подготвя за студентския празник. Увеличава патрулите, ще следи за шофиране в пияно състояние, за сбивания- въобще подготвят се за студентския празник.
Това може би е и една от причините да не празнувам този празник.
Както и не разбирам защо празникът на труда се чества с нетрудене. Но какво ли мога да разбера аз?
В ситуацията, в която сама се поставих, аз съм доцент – студент. Хем доцент, хем студент. И логиката подскавза, че трябва да празнувам двойно.
Вместо това, ще почета малко от „Работата на актьора върху себе си“ на К. С. Станиславски. Ще си подготвя лекциите за утре, а вечерта ще отида на Импро клас. Така ще отбележа празника, който би трябвало да бъде празник на възможността да се учиш и развиваш, а не празник на безграничното пиене и пеене.
Който пее зло не мисли, но ако и пие се чудя дали изобщо мисли.
Тази година се срещнах със страхотни студенти – като колеги и като такива, на които преподавам.
Благодаря на всички!

И нека всеки избере как да отпразнува празника, без да се среща с органите на реда.