Празник на студентите

Сутринта, когато събуждайки се пуснах радиото, чух, че полицията се подготвя за студентския празник. Увеличава патрулите, ще следи за шофиране в пияно състояние, за сбивания- въобще подготвят се за студентския празник.
Това може би е и една от причините да не празнувам този празник.
Както и не разбирам защо празникът на труда се чества с нетрудене. Но какво ли мога да разбера аз?
В ситуацията, в която сама се поставих, аз съм доцент – студент. Хем доцент, хем студент. И логиката подскавза, че трябва да празнувам двойно.
Вместо това, ще почета малко от „Работата на актьора върху себе си“ на К. С. Станиславски. Ще си подготвя лекциите за утре, а вечерта ще отида на Импро клас. Така ще отбележа празника, който би трябвало да бъде празник на възможността да се учиш и развиваш, а не празник на безграничното пиене и пеене.
Който пее зло не мисли, но ако и пие се чудя дали изобщо мисли.
Тази година се срещнах със страхотни студенти – като колеги и като такива, на които преподавам.
Благодаря на всички!

И нека всеки избере как да отпразнува празника, без да се среща с органите на реда.

Когато има повече от една реалност

Всички знаем, че всеки от нас е една вселена и живее в свой собствен свят.
Когато обаче нашият свят започне драстично да губи връзка със световете около нас, може би е време да се запитаме дали малко много не сме се отдалечили от посоката.
Представете си, че аз си вярвам, че съм страхотен преподавател. Но в лекциите ми няма студенти. И така цял семестър. Два. Дали не е нормално да се запитам дали няма някакъв проблем? И доста често хората в подобна ситуация обвиняват студентите. Те не могат да ме оценят.
Но ако вместо на лекциите ми, студентите излязат на протест и заявят публично, че не искат аз да им преподавам?
Не е ли редно, независимо, че съм убедена колко съм добра и достойна, да потърся друго поприще или поне друго място, на което да преподавам?
Ако на мен ми се случи такова нещо, ще си тръгна.
Но една година протестирахме, а те не си тръгваха. Не разбраха, че има яма между нашия и техния свят.
Сега един друг човек не разбирах, че не го искаме. И си мисли, че ние сме криви.
Дори и да сме, не го искаме. И е редно, ако е толкова голям, колкото си мисли, че е, да не се опитва да стане част от нас. Защото ние не го искаме.
Не всеки е добре дошъл при всеки.
И не знам в колко измислен свят трябва да живее човек, за да не вижда, че е нежелан. Нежеланият със сила няма да стане желан. Със сила хубост не става. Въпреки че съм убедена, поне в моя свят, такива хора, хубост не могат да направят.
И се чудя, къде са психолозите? Къде са психоаналитиците? Има психически проблем и е време да го разрешим. Живеем в паралелни реалности, които се блъскат една в друга, без изобщо от това да произтича нещо, за едната реалност, а само гнус, потрес и унижение за другата реалност.
Има нещо гнило в България. Ама наистина.

Oт канарчетата до Хамлет

Онази вечер минавайки през каналите в търсене на безмислие за заспиване попаднах на началото на филма “Сезонът на канарчетата” по БНТ. Започнах да гледам. И въпреки че с всяка минута погнусата от миналото напираше в мен, изгледах целия филм. За първи път изпитах истинско съжаление за себе си, че 18 години от моя живот са минали в този ад. Знам, моите години не са били чак такъв ад, ужасите на режима са вече били “поносими”, но въпреки това само като си помислих за погубените животи, достойнства и хора, ми стана гнусно.
И вместо да заспя, се събудих. Ум не ми побираше как може да има млади хора, които искат да се върне това. И се чудя, дали знаят и гнусната част от историята или само искат всички да са равни на хартия, да не работят и да се чувстват прекрасно в клетка?! Не намерих логично обяснение.
На следващата вечер попаднах на представлението “Хамлет” на Явор Гърдев. Усетих толкова много неща. Усетих свободата да направиш своя Хамлет. Усетих силата на театъра. Вдъхнових се.
В залата имаше толкова млади хора. И всичко се разби на парчета, когато чакайки за палтото си чух коментарите на младите за пиесата. Те се въртяха основно около няколкото голи тела.
И тогава разбрах. Ако всичко, което те впечатли от тази пиеса, са голите тела, ти наистина заслужаваш да живееш в социализма. Там голите тела поне ще ти липсват. И може би  прекалената голата идва в повече на хората и те искат да се спасят от тях в миналото.
Но миналото има и своята тъмна страна. Нека направим така, че младите да знаят и за нея, преди да искат да се върне идиличното безсмислие на живуркането в клетка.
Не знам какво се получи от този текст, не знам дали разбрахте колко силен шамар ми зашлеви “Сезонът на канарчетата” и как се събудих с пълната убеденост, че трябва да се познава миналото, за да не се повтори. Никога. За да може да има различен Хамлет, пък дори и той да не се харесва на някои.

Не съм на 30, но се чувствам млада

Търпеливо мълчах, но не издържах. Дискусията, която тече за това на колко години какво трябва да правиш ми идва в повече, защото:

- Аз не съм брънка от някаква машина, която започва определена операция в определен ден и час.

- Аз не съм безчувствен биологичен организъм, чиято единствена цел е да се възпроизведе.

- Аз не съм длъжна да се съобразявам с очакванията на другите, както и те не се съобразяват с моите.

- Аз живея в свят, който предлага много възможни пътища, и вярвам, че всеки има свободата да избере своя път.

- Аз може и да не одобрявам какво правят с живота си много хора, но нямам право да ги дамгосвам и отричам.

- Аз съм се научила (или по-скоро мен са ме научили), че хората са такива каквито са, а не каквито аз искам да бъдат.

И днес, на много повече от 30, пия бира в парка,  купонясвам до зори и правя и други щуротии. Да, и това не ми пречи да съм отговорила на всички изисквания на обществото към мен – омъжена, с две деца, прилична работа.
Но съм се омъжила, не защото трябва, а защото и след 20 години не мога да си представя живота без съпруга ми и редовно благодаря за късмета да го срещна.
Не съм родила две деца , защото така трябва, а защото цялата ми същност искаше тези деца, точно от този мъж.
И напълно разбирам онези, които не искат това. Причините могат да са хиляди, но са си техни.

И нека спрем с това да се оправдаваме за свободата да избираме. Аз така избрах. Те избраха друго. Важното е да останем хора, да бъдем добри хора и да се опитаме да търсим онова, което ни събира, а не онова, което ни разделя.

А какво ще правиш ти, с твоя живот, е нещо, което само ти и никой друг трябва да реши. Иначе ще живееш нечий друг живот.

Поклон, учителю!

В днешния ден е добре да се обадите на учителите, които са оставили следа във вас.
Те не го очакват, но със сигурност ще се зарадват, че не са забравени. Това е най-малкото, което можете да направите за тях. Едно обаждане – което със сигурност ще върне спомените в техните сърца и ще ги увери, че са се справили добре с работата си.
Защото най-важното е да попаднете на добър учител. Добрият учител може да ви даде крила, с които да отлетите там, където малцина преди вас са били. Добрият учител ви вдъхновява и ви кара да дадете най-доброто от себе си! Той ви помага да намерите себе си, да развиете себе си и да бъдете това, което искате да бъдете.
Благодаря на съдбата, че съм имала късмета да попадна на страхотни учители, които обичам и на които благодаря сърдечно. И ще го направя поименно:

Поклон за г-жа Мутева – учителката ми от 4 до 7 клас, която ме влюби в книгите, литературата и писането.

Благодаря на проф. Михайлов – професорът, който не се умори да иска от мен все повече и повече.

Благодаря на доц. Вихърова – режисьорката, след чийто лекции сънувам театър. Надявам се, някой ден сънят ми за театър да се сбъдне. И ако това стане, тя ще има голяма доза вина.

И може би малко по-встрани искам да благодаря на страхотните учители в “Увекинд”, които обичат и вдъхновяват децата ми.


Поклон на страхотните учители!

WiFo само за втори път

Преди много време открих магията на TED. Така ми завъртя главата, че цялата потънах в това изживяване. Започнах първо да гледам видео след видео. После започнах да превеждам. После започнах TEDxNBU.  И дойде TEDxSummit в Doha.
Там имах привилегията да се запозная с много хора като мен от цял свят. Буквално от всякъде и всякакви. Запознах се и с Lara Stein – Former Founder TEDx & Director TED Prize at TED. И тогава я попитах дали можем да организираме тематичен TED – само за вино и храна. отговорът беше – Не, TED трябва да е разнообразно. Всичките ми доводи, че виното и храната могат да бъдат и са навсякъде, не ми помогнаха да получа да. Но в края на разговора тя ми каза: Но можете да го направите, като го кръстите по друг начин.

Върнах се, споделих всичко това с Емил Коралов. И така се роди първото издание на WiFo през 2012 г. в рамките на DiVinoTaste. Но тази година WiFo си е самостоятелно събитие. Екипът на DiVino, който без никакви угризения, мога да нарека – най-добрият по темата вино и храна не само у нас, подбра страхотни теми, превъзходни лектори и филм, който ще видим за първи път.
Лекторите са повече от експерти в своята област и ще ни разкрият един по-широк свят, в който храната и виното не са просто храна и вино. Ще чуем как храната и виното, които консумираме, се отпечатват в нашето ДНК, как те са неизменни централни фигури в киното или пък те превръщат в кулинарен турист. Ще научим, че в България може да се прави страхотен шоколад и как готвенето от страст, споделена в блог, става професия. Ще надникнем в света на кафето и виното, от един нов ъгъл, ще станем свидетели на импровизации (театрални и кулинарни) на Тони Карабашев от ХаХаХа Импро и ще гледаме за пръв път у нас 70-минутния документален филм „Перу на вкус: кухнята като социално оръжие“ като по време на форума ще можем да опитаме и храната на единствения перуански ресторант у нас “Ломо”, представена от шеф-готвача Карлос Портен.

Не знам още какво да ви кажа, освен че една мечта се сбъдва, при това с най-точните хора. И лектори. Надявам се и вие да сте там. И вие да се вдъхновите и да повярвате на Рататуй, че в крайна сметка всеки може да се научи да готви. Но после иска не просто да готви, а да готви все по-добре и по-добре и това желание разкрива едни прекрасни светове.

Входът е с билети. Можете да си ги купите онлайн на http://wifo.bg

Надявам се да се подадете на изкушението и да опитате WiFo.

Сподели история със самотна обувка

От много години знам, че обичам обувките. Винаги гледам хората в… обувките. И също така знам, че искам да направя нещо с тях. И така се стигна до този проект, който премина през много видоизменения, но накрая се случи. Или поне се случи една от многото му версии, които надявам се също да се случат.
По пътя искам да благодаря на Георги Манчев, който ме свърза с Васил от Hot Spot. И там някъде се роди името: Сподели история със самотна обувка.

Ето и дългата история накратко: трябваше да реализирам кратка театрална форма. Трябваше да е лично, бюджетът не получи одобрение. Тогава на сцената се качиха приятелите: Стигнах до много самотни обувки, от които си избрах дузина. Подариха ми ги. Пак приятели ми предоставиха старите си Walkman-и, които за учудване на всички, работят (Ева събра доста). Така имах дузина самотни обувки, няколко работещи уолкмена, и никакво време. Тогава, за да не нарушавам правата на авторите, реших, че ще споделя с тези прекрасни и самотни обувки две от моите 15 истории, от книгата “13 истории за W“+ 2. Дойде ред да намеря приятел, който да ги прочете. Изборът беше труден, но се спрях на прекрасната Деница Даринова. После дойде най-трудното. Как да прехвърля дигиталния запис на аудиокасетите?! За една нощ, много изгледани тюториали и безсъние, с което вече свикнах, се справих и с това предизвикателство. Е, няма да получа награда за монтаж, но пък става за слушане.
И след уникален рожден ден, завършил с второто представление на аматьорската трупа за импровизационен театър “Анонимните театрали” (и аз съм част от анонимните) и специално изпълнение на живо на сцената за мен от Миленита и Владислав Виолинов на китарата, дойде най-страшното:
10151798_10152080481768227_1643508455_nАз голямата, да забравя, че съм голяма, да обуя една самотна обувка на крака си и да тръгна към НБУ, за да каня хората да разходят някоя от самотните обувки и да споделят с нея история. В началото беше трудно, хората не искаха да се разделят със собствените си обувки, други се извиняваха, че не са с подходящи чорапи, трети – буквално ми съчувстваха, за тежкото психично състояние, до което съм се докарала. Но аз не се отказах и лека полека нещата тръгнаха. Не останаха самотни неразходени обувки, дори и джапанката беше разходена и чу една история. Но най-интересното бяха реакциите на хората, които дариха по 10 минути от времето си, за да направят първите крачки с една самотна, никога не ходила по света, обувка. Ето някои от тях:

- Отдавна не съм се чувствала толкова свободна
– В момента моите обувки не са ми удобни. Историята ме подсети за мои лични преживявания.
– Много беше удобна самотната обувка. След тази разходка, ще започна отново да снимам, но надали ще се осмеля чак да летя. Подсети ме за какво мечтая.
– Много беше хубава история. Надявам се и на обувката да й е харесала. Напомни ми, че и обувките имат душа, а моите трябва да са много доволни, защото ги разхождам, докато се счупят
– Чувствах се глупаво. Не обичам джапанки. Дори на плаж ходя с маратонки. А историята ме депресира.
– Яко беше. Тази обувка е супер. Може ли и друг път да я разхождам?
– На човек не са му нижни криле, и обувките могат да го накарат да се бори за мечтите си
– За опит за летене не ти трябват криле. Става и с обувка!
– Много разчупващо и освежаващо ми подейства разходката със самотната обувка. И се радвам, че споделихме една история.
– И свободата може да обединява. А малцина говорят за това. Обувката го чу заедно с мен.
– Историята ме разтърси. докосна ме. А обувката, мисля, че и тя се трогна от първата си разходка.
– С прости думи чухме много сложни неща, заедно с една самотна обувка.
– I az biah, i az chuh, i az razhodih…! Nai- hubavata akcia, koiato vidiah za denia na otvirenite vrati!

Така завърши моят първи плах опит са обединя в едно малко театър, самотни обувки, истории и желанието си да карам хората да не спират да се борят за мечтите си.

И реших. Аз, историите, самотните обувки, касетите и уолкмените ще се срещнем отново с желаещите да разхождат самотни обувки и да слушат заедно истории на открито, в парка. Къде – ще ви кажа скоро:)
Благодаря на всички, които не издържаха на изкушението и обуха една самотна обувка.
Ето и малко снимки от разхождащите се обувки. Само кликнете на снимкта и ще видите кадри от разходките:)
Shoes