БОШЛАФ епизод 3, сезон 2 подкаст за мисли, с мисли и смисли
Здравейте,
Преди време една възрастна дама ми каза, че за да разберем какъв е един човек трябва да го напием и да гледаме какво ще направи. Явно ситуацията, в която се намираме, е близка да пиянството на нашия народ и много неща се показват от ъглите. Е, ще си поговорим за тях. Но първо нека ви припомня, че сте на територията на Бошлаф. Тук можем да свалим маските, да махнем кадифените ръкавици и да си говорим открито за мислите, които ни вълнуват, за смисъла на много от нещата и за по-големите от нас неща.
Спокойно, извънземните още не са установили контакт с мен. Очаквам ги. И бъдете сигурни, че няма да пропусна да ви споделя, когато се свържат с мен.
Но няма да си Бошлафим за тях, въпреки че някой ден и това може да се случи.
Нека се върнем на хората. Те все още са ми по-интересни. И на онази мъдрост, която толкова често се повтаря, че имам чувството, че сме спрели да й обръщаме внимание. Искам да ви насоча към това: Цяло село трябва, за да се отгледа едно дете.
Правя го, не за да бъда поредната, която ще ви вмени вина. Правя го, защото е важно да си дадем сметка, че ние – активно или пасивно – играем роля във възпитанието на децата, които утре ще станат пълноправни граждани на нашата страна. Правя го, защото ако от днес всеки един от нас спре да толерира някои типове поведение, може би пък и те да намалеят някой ден.
Разхвърляните ми мисли отговарят напълно на състоянието на света, в който се намираме. Ситуация, която дори и най-смелите режисьори не са си представяли, че ще видят на живо от първия ред. Но няма и затова да говоря.
Преди време една фолк певеца попадна в компанията на хора, които улисани в бизнеса си, в грижите и семействата си, потънали в книгите, които четат, съвсем не знаеха коя е тя. Тя се опита да впечатли тези хора, напълно неуспешно и си тръгна.
Защо ви го разказвам това? Защото когато хората не получават вниманието и възхищението на другите, или се променят или търсят група, където ще ги получат.
И сега – ако тарикатите не са на почест, все по-малко хора ще искат да бъдат тарикати. Ако загубеняците не са тези, които дават път на пешеходна пътека, плащат данъци и изчакват търпеливо реда си на опашката, все повече хора ще проявят интерес към този тип поведение.
Ако успеем някак си да се фокусираме върху стойността – но не материалната, а върху стойността за хората, ще видим, че може и по-иначе да я караме.
Миналото лято на къмпинга имаше страхотно семейство – със стара палатка, трикраки столчета и газов котлон. Около тях огромни каравани, хладилници, фризери, климатици. Това семейство се хранеше заедно три пъти на ден. Жената готвеше – и да ви призная ухаеше прекрасно – всеки ден по три пъти. А бащата играеше в захлас със сина си.
Оказа се, че съпругът е учител. И както много добре можете да си представите, няма учител милионер, освен ако не е бил милиардер, преди да стане учител.
И сега – как младите да поискат да бъдат учители, като в тази работа няма нито пари, нито престиж, нито слава. Как да видят какво е да си учител и да го пожелаят, като ние – с реакциите си като цяло село – непрекъснато им казваме: Трябва да бъдете успешни, да бъдете щастливи и ако може да живеете по-охолно от родителите си.
Кога за последен път им показахме, че да си учител е привилегия, призвание и наградата не е материална, но е страхотна. Наградата идва след време, когато те срещне твой ученик и ти каже: Благодаря.
Е, с това благодаря моят приятел учителят от къмпинга няма да може да си купи каравана и всичките други неща. Но с това благодаря моят приятел ще може да бъде удовлетворен човек, добър съпруг и любящ баща. Ще може да възпита едно добро дете, което да стане добър човек.
Само че на моя приятел съвсем не му е лесно.
И си мисля, че цялото село дължи на учителя признание за огромния труд. Но пак това цялото село е добре да разбере, че учителят е важен, но и родителите са важни.
И стигаме до нещо, за което селото носи отговорност. Някак си мълчаливо цялото село – не само нашето, а и глобалното – превърна парите в синоним на успеха. Превърнахме щастието в крайна цел, без да си позволим дори да говорим за труда, който предхожда щастието. Както и за нещо друго забравихме да говорим – щастието не може да продължи вечно. Но обичта към това, което правиш може да ти дава сили да продължиш и да стигнеш до момента на щастието.
Иначе казано – трудът е неотменна част от успеха. Защото да спечелиш на лотария е късмет, а не щастие.
Та къде в нашето село говорим за ценността – труд. Няма да забравя едно от нещата, които много силно ме впечатлиха при срещата ми със западната цивилизация. А именно – уважението към труда. Няма срамна работа – казваме ние, но не искаме друга работа освен тази на изпълнителен директор и не приемаме, че децата ни могат пък и да не пожелаят да вървят по пътя, който сме им начертали.
И така – когато проявихте уважение към жената, която с метла мете улицата, по която вървите? Колко пъти поздравихте човека, който ви отваря вратата в бизнессградата?
Колко пъти седнахте в трамвая до човек с произход, различен от вашия?
И като част от селото даваме ли си сметка, че децата виждат какво правим и дори и да не говорим, те попиват нашето поведение и разбирания. Знаете ли колко често виждам родители, хванали децата си за ръка да пресичат на червен светофар или на място, на което не трябва.
Знаете ли колко често чувам родители да говорят пред децата си неща, които би трябвало дори и да не си мислят. И да ви призная, децата много бързо попиват. Дори един път чух една млада дама да казва на друга: Ей, остави го този. Хубав е, ама е беден.
Исках да се включа в разговора на тези две дами, за да им разкажа, че много мои приятели бяха млади и бедни, когато бяхме млади. И също така да кажа, че днес някои от тях са много богати, други живеят на прекрасни места, трети живеят прилично, без да са супер богати, но пък са много успешни и известни. Защото най-нормалното нещо на този свят е да си млад и да нямаш много пари, особено, когато си на 20.
И да ви призная, мисля, че без пари на 20 е доста по-безгрижно, отколкото с много пари на 50.
Но да се върнем на селото. Иска ми се да живея в село, в което всеки уважава труда на другия.
Иска ми се да живея в село, в което хората се оценяват по делата им, не по парите им.
Иска ми се младите в това село да се влюбват в човека, а не в парите му.
Иска ми се учителят отново да е сред първите в селото.
Иска ми се и учените да бъдат сред първенците в моето село.
Сред този елит на селото ми се иска да бъдат и лекарите.
Защо така ми се иска ли? Много е просто. Ако нямаме добри лекари, няма как хората в моето село да бъдат здрави. Ако нямаме добри учени, няма как селото ми да върви напред и нагоре. А и двете няма как да се случат, ако нямаме добри учители.
И едно последно, но много важно за мен нещо – иска ми се в моето село да има правосъдие и съселяните ми да живеят с усещането за справедливост. Предполагам, че вече задействахте връзките си, за да се срещна с извънземните и да отлетя. И да ви оставя на мира. Но нека остана още малко тук. Усещането за справедливост е в основата да благополучието не само в моето село. А във всяко село. Защото ако всички на село живеем с усещането, че поне сме чували заглавието на философския роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски „Престъпление и наказание“ и знаем, че наказанието е справедлива мярка за дадено неприемливо действие, нашето село ще бъде едно прекрасно село. Наистина. Винаги съм си мислела, че тази книга трябва да бъде задължителна за прочитане с разбиране от всеки, който навършва пълнолетие, но нито едни управници на моето село, не вземат моите идеи насериозно. Няма да цитирам мисъл от тази книга, защото според мен тя цялата трябва да се прочете. Но преди да ви освободя от разхвърляните си мисли, че ви подам още малко думи за размисъл, при това думи, написани от Достоевски: “Ако един народ не вярва, че истината е единствено в него, ако не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси всички със своята истина – той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал, а не във велик народ. Така пише великият автор в произведението си “Бесове”. Само какво подходящо заглавие за времената, в които живеем, а? И въпреки че не съм идиот, не спирам да вярвам, че животът в селото е резултат от неписано споразумение между хората в това село. Ще ви кажа и още нещо от Достоевски – Красотата ще спаси света – И идиот е не само името на произведението, но идиот е и всеки от нас, който си мисли, че става въпрос за красота, създадена с помощта на пластичните хирурзи.
Красотата, която ще спаси света е в очите – в блясъка в очите – на моя приятел учителя от къмпинга.
И преди да ви оставя до следващия епизод, искам да благодаря за красотата в очите на Ева, която помага Бошлафът да се случва.
Искам да ви пожелая да намерите сили да откривате красотата отвъд материално. Нали не сте забравили, че най-същественото е невидимо за очите. Аз затова имам подкаст – за да стигам до вас през ушите:)
Пазете се! Пазете душата си, без нея ще ни е трудно да се изправим и да продължим. Обичам ви.