БОШЛАФ епизод 5, сезон 2 подкаст за мисли, с мисли и смисли
Здравейте,
За него — Живота
направила бих всичко.
Летяла бих
със пробна машина в небето,
бих влезнала във взривна
ракета, самичка,
бих търсила
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Със сигурност сте разпознали прекрасните думи, подредени в мелодия, която помня от мига, в който се срещнах с Вапцаров за първи път.
И някак си в тези смутни времена все за този пусти живот си мисля?
Аз съм Деси Бошнакова, а вие сте на територията на Бошлаф – подкаст за мисли, с мисли и в търсене на смисъл. И както вече знаете, епизодите от сезон 2 се случват с всеотдайната подкрепа на една млада дама – Ева.
Та за живота ми е думата. За този живот, който си мислим, че сме имали, за живота днес и най-вече за живота утре.
В момента много хора жалеем за това, което имахме. Но въпросът ми е – когато го имахме, давахме ли си сметка какво имахме? Това е важно, ако искаме да продължим. И колко от това, което имахме, наистина си струваше? Със сигурност ужасно ми липсват срещите на живо със студентите, театърът, концертите, баровете и събитията. И да си призная, все по-трудно ми е да се справя с липсата на жива връзка с хората.
Но каквото и да си мисля, мисля, че всички ще се съгласим, че когато това свърши, нищо няма да е същото. Ние няма да сме същите. Но да си призная, тая надежда да сме по-добри.
Не съм сигурна дали наистина думите, които сега ще споделя с вас, са казани от Буда, но много ми се вписват в логиката на мислите ми днес. Та най-вероятно Буда е казал, че има само едно време, което е от съществено значение и това време е настоящето. Не живейте в миналото, не мечтайте за бъдещето, концентрирайте се изцяло върху настоящия момент!
Ще се опитам да го послушам. И ще се фокусирам върху настоящия момент.
Как ми се иска да беше момент? Кратък миг от развихрена пролетна вечер, лош сън или просто сюжет на филм, който съм си пуснала по Фоккрайм.
Но не е. Настоящето преобърна целия ми подреден живот. Спрях да се виждам със студентите. Спрях да водя обучения. Спрях да организирам събития.
Забавих темпото до точка, в която ми се струва, че изобщо не се движа.
Но това съвсем не е така. Светът продължава да се върти. Дните и нощите се редуват, а слънцето все по-игриво наднича през прозорците и напомня за идващото лято.
Та в този шантав момент – вие какво правите? Аз се опитвам да бъда позитивна. Опитвам се да подредя нещата си – най-вече мислите, опитвам се да държа духа на шест, опитвам се да бъда себе си.
Но да си призная, тази новата Деси Бошнакова ми е малко още непозната. На моменти ми се иска да я бях познавала по-отрано. Но както казват хората по-добре късно, отколкото никога.
Та новата, както и старата Деси, няма да се предаде. Няма да позволи на никой и нищо да я спре да се качи във във взривна ракета, самичка. И да полетя. Подреждам разхвърляните си мисли и живот и се опитвам да бъда колкото се може повече себе си. Но ми е трудно. И мисля, че най-доброто, което можем да направим е да бъдем искрени със себе си и да си признаем, че ни е трудно. Няма нищо лошо в това, човек да бъде слаб, уязвим и несигурен. Няма нищо лошо в това да не знаеш накъде искаш да поемеш. Защото, колкото и странно да звучи, почти никой нищо не знае за утре. А ние все така упорито искаме да правим планове и да градим графици за утре.
Нека се спрем. И да не искаме, спряха ни. И точно в този момент на спиране, е най-подходящо да си помислим за всичко дотук и какво е важно за нас.
Може би е точното време да се върнем към думите на един друг любим мой поет Веселин Ханчев , който казва така:
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Нека в тези забавени времена се опитаме да открием вещите и хората около себе си, да ги открием отново и каквото можем да пресътворим. Така настоящият момент ще се окаже изпълнен със смисъл, мисли и ще намерим вдъхновение да станем и да продължим. Защото какво е животът, без емоциите и хората, които го правят различен.
Думите на Стефан Цанев отекват постоянно в душата ми и не мога да се въздържа да ги споделя с вас. Защото са за настоящето и са важни.
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета! (и момичета)
Падаме, както ходим, умираме, както спим.
И понеже ви споделих, че се опитвам да преоткривам нещата и хората около себе си, че не искам утре да бъда красива, а днес, затова и ще ви поканя да посетите профила на Бошлаф в Инстаграм. Там съм споделила цветни мои дрехи и покана – и вие да споделите снимка на вашите цветни дрехи, с които днес ще бъдете красиви, днес ще бъдете щастливи и днес ще бъдете. Предизвиквам ви да споделите и вашата цветност за връщане към живота, като използвате хаштагът #цветенбошлаф.
Нека направим светът пъстър и цветен днес. Имаме само днес. Никой не знае какво ще бъде утре, няма как да бъдем сигурни, че утре ще бъде различно.
Всичко, с което разполагаме е тук и сега. И тази извънредна ситуация в целия свят ни показа точно това.
Нека си научим урока. Нека не живеем с очаквания за щастие утре. Нека го търсим и да се борим за него тук и сега. Това е в нашите възможности и е постижимо. Защото миналото няма да се върне, а бъдещето е напълно неизвестно.
От време на време се връщам към Вапцаровата пролет и ми се иска тази пролет, която е и моя, освен бяла да стане от неживяна живяна и от непразнувана в празнувана, защото пролетта е символ на живота. Пролетта е времето, в което се събуждаме за живота отново. И ми се иска забавянето да ни помогне да се събудим за по-изпълнен със смисъл живот. Но смисъл, който ще ни даде криле да бъдем красиви и щастливи тук и сега.
Вероятно ще си кажете, че всичко това на думи е лесно. Е, признавам си и аз не съм постоянно във върхова форма. Но когато нещата започнат да изглеждат по-черни, отколкото са, изваждам от чекмеджето филмът Mar adentro – Морето в мен – и всичко придобива смисъл. Защото аз имам две ръце, с които мога да правя много неща, имам два крака, с които мога да отида сама, повтарям сама, до тоалетната. Имам две очи, с които да виждам цъфналите люляци, имам две уши, с които да чувам песента на птиците сутрин и съм жива.
Ей така – само за миг си представете, че всичките тези неща, освен жива, са ви отнети. И спрете да обвинявате короната. Защото нещата са такива каквито са. Не можем да спрем дъжда, не можем да спорим със слънцето. Но можем да си дадем сметка колко много неща имаме – и да се усмихнем за всички онези неща, които планирахме да си купим, но няма да го направим, защото разбрахме, че не ни трябва или поне, че не ни правят щастливи.
Малко много филосовски се оказаха мислите ми днес, но така е – трудните време дават поле за философите. Е, аз не съм философ, и никога няма да бъда (въпреки че съм си обещала да не казвам никога, но все пак е малко вероятно да стана философ). Но истината е, че е добре да насочим усилията си към това, което можем да управляваме и контролираме. Така че, аз говорейки на вас, на практика говоря на себе си. Новата Бошнакова, говори на старата. Някак си трябва да се разберат и това много трудно може да се случи без вашата помощ. Защото ние имаме нужда да кажем:
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново да се влюбя във тебе.
Така хубаво го е казал Христо Фотев, че няма как да не ви споделя неговите думи. Важно е отново да се влюбим, отново да си спомним кои сме и кого обичаме и да си позволим да мислим за любимия. Когато отново повярваме в любовта, ще повярваме и в себе си.
Поне при мен така се случва. Ние нищо не знаем за утре, но Дамян Дамянов го казва по-красиво:
Дали ще бъда жив и утре —
Това не знам, уви, не знам.
Дали във следната минута
Ще съм пак аз и ще съм там,
Където съм днес, тоест — тука?
Не знаем, но много ни се иска да бъдем. И докато седим и чакаме, най-добре е да се вземем в ръце и да бъдем това, което искаме тук и днес. Така поне ще сме сигурни, че сме опитали и няма за какво да съжаляваме.
Искрено се надявам, че ще се научим да не отлагаме важните неща – обяснението в любов, искрената усмивка, вдъхновението – защото именно те ни правят уникални и истински. Надявам се, че ще предпочетем хората пред вещите – поне по отношение на количеството внимание, което им отделяме.
Защото:
И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!
И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!
Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
„Щастие! Щастие!“?
И на мен, след думите на Валери Петров, ми се иска да се научим да не привикваме със щастието, да го обрижваме и ценим, защото от нас самите зависи как се чувстваме. Нали?
И в края, отново ще ви поканя да споделите снимка на вашите цветни (може и нови) дрехи с хаштаг цветен бошлаф в Инстаграм или пък ако ви е по-лесно направо в страницата на Бошлаф във Фейсбук.
Ако нямате време да снимате, просто си облечете цветни дрехи, усмихнете се (дори и под маската, ако носите такава или сте в затворено пространство) и направете гордо крачка в новия ден. Единственото сигурно е, че имаме него. И нека се опитаме да превърнем всеки един ден в специален и цветен за нас, за другите. За света.
Достатъчно страхотни поети цитирах, затова и няма да има друг цитат в този епизод.
Не спирайте да бъдете! И не спирайте да слушате Бошлаф. Споделете го с приятели.
Обичам ви!
СЛУШАЙТЕ БОШЛАФ в любимата си платформа – https://anchor.fm/boshlaf/