♦ Всички епизоди на подкаста „БошЛаф“, можете да намерите тук.♦
Извънредно ми е приятно, че отново сме на територията на Бошлаф.
На тази територия не е наложено извънредно положение.
На тази територия короната е все още единствено и само символ на титла.
На тази територия все още можем да се разхождаме свободно и да се реем из безбрежните полета на въображението.
Така че облечете си удобни дрехи, усмихнете се, хванете любимия си за ръка и нека разходката започне сега!
Радвам се, че сме заедно. На разходката сме аз, Ева и всички вие – прекрасните читатели (слушатели) на Бошлаф. Сега си представете онази чудна поляна. Тя е топло зелена. Тревата е свежа и ухае прекрасно. Простира се докъдето ви виждат очите. Сред тревичките глава надигат жълти, червени, оранжеви и лилава цветя. Не ги късайте. Насладете им се и нека продължим напред.
Там, където в далечината виждаме игривите лъчи на огненото слънце. Спрете за миг. Чуйте песента на птиците. Опитайте се да отгатнете какви птички пеят – славей, чичопей или други. Не вадете прашката, за да ги целите. Приберете я в джоба и се опитайте да доловите хора на птиците.
След като се настроихме на вълна музика, нека продължим да вървим напред и нека си потананикаме. Какво? Нека бъде онази хубава песен на Джон Ленън, който смело ни каза: Представи си.
Знам, че в главата на всеки от вас вече звучи песента. Представям си го. И съм сигурна, че дори и да си кажете, че съм мечтател, със сигурност не съм единствената. Надявам се един ден и други да се присъединят към нас и светът да стане едно цяло. Добро цяло, ако може – поне нека така си го представяме.
Хубава песен, нали? А задавали ли сте си въпроса: Какво мога да направя аз (ти и ние), за да може тази песен да бъде не просто хубава песен и страхотен текст, а реалност?
Е, сега вече със сигурност сте убедени, че съм изтрещяла от седенето вкъщи. Казвате си, че най-хубавото на тази песен е, че не е реалност, защото всеки път, когато я чуем, започваме да си мечтаем и да работим са по-добър свят. И ако я няма, нито светът, нито ние ще се подсещаме, че трябва да станем малко – съвсем малко – по-добри. И така всеки път.
Отнесох се и забравих, че сме на разходка. Усещате ли нещо във въздуха? Да? И аз, защото бавно достигнахме до онзи прекрасен ручей, който насища въздуха със свежестта на прясна вода. А какво по-хубаво може да си пожелае човек от това да плисне лицето си със ледено студена планинска вода, след като слънцето е обагрило цялото му тяло с толкова много топлина.
Да, наведете се. Загребете от ледената планинска вода с големи шепи и плиснете лицето си.
Кеф, нали? Усещате ли колко силно се сблъскват лъчите на слънцето със свежата вода?
Толкова ми е приятно, че ще загреба още веднъж от ледената вода, за да покрия лицето си.
И така, сега, когато се освежихме, можем да продължим напред.
Моля ви, навийте крачолите, свалете обувките и чорапите и нека прекосим ручея.
Искам да почувствате ледената вода по краката си. Кеф, голям кеф. Но ще ви издам, че още по-голям кеф ни чака ей там. Не бързайте да излизате от водата. Ходете бавно и усещайте ледената вода по краката си.
Е, сега, когато всички прекосихме ручея, може би е време да поседнем. До онзи малинов храст. Да изчакаме краката ни да изсъхнат. А дотогава нека похапнем пресни горски малини. Направо от храста. Откъснете няколко и ги подайте в устата на приятеля си или на приятелката си. Убедена съм, че много добре усещате в устата си вкуса на прясно откъсната малина. И да ви призная, това е едно от най-великите за мен неща – малините, имам предвид. Особено ако са току-що откъснати от храста. Обожавам малини. Надявам се и вие. Ако предпочитате, можете да си представите, че са къпини или ягоди. Няма да ви се разсърдя.
Оберете ги всичките – докъдето стигат ръцете ви. Усмихнете се, целунете се и да продължаваме напред.
Не забравяйте да си обуете чорапите и обувките.
Готови ли сте?
Да? Добре, нека тръгнем напред. Ще се скрием под сянката на онези прекрасни дървете ей там. Ще повървим малко нагоре, защото искам да ви покажа нещо чутовно. Но няма да ви издавам какво.
Знам, че разхладени и освежени от пресните плодове, можем бавно, хванати за ръка, да вървим под сянката на дърветата нагоре. Бавно – нека не бързаме, защото всеки може да бърви бавно, не всеки може да върви бързо. А не искам групата да се разцепва.
Огледайте се? Освен вашия приятел или приятелка, кой още е в групата? А, онзи човек, може би го познавате, защото сте го виждали на снимка към блога му. А до него – онази усмихната дама е прекрасната майка, чиито съвети ви помогнаха да канализирате енергията на малкия си син. Малко по-напред ще откриете автора на текста, на онази страхотна песен, която си тананикахте в 8-ми клас.
Виждате ли каква прекрасна група сме се събрали.
Аз виждам и някак си ми става благо на душата. Но нека не забавяме толкова много темпото. Все пак преди да се стъмни трябва да стигнем до онова място, което за мен е най-прекрасното на света и което искам да ви покажа. И докато вървим, ще ви призная още нещо: Това, което ще ви покажа е това, което видях с очите си и усетих с всяка фибра на тялото си много пъти в началото на 90-те години на миналия век. Искам да ви го покажа както го видях аз тогава, защото в края на 2019 година световните медии казаха, че гледката, която нося в сърцето си, може и скоро да изчезне.
Ехо, спомняте ли си кога тръгнахме и откъде?
Добре, защото вече сме близо до границата между Замбия и Зимбабве.
Изненадахте ли се? Да, точно там сме. На границата на тези две държави. И точно там ей сега, след малко ще го видите.
Моля ви, преди това затворете очи.
Готови ли сте?
Да, добре. Нека се хванем за ръце и бавно да преминем малко напред. Сигурна съм, че вече чувате оглушителния тътен на падащата вода. Представете си го.
Сега вече можете да отворите очи и да видите оглушителния порой от разпенена вода. Уникалният водопад се намира на около 1000 м надморска височина, между горното и средното течение на река Замбези, и нарушава традиционните представи с това, че водната маса не набира скорост към ръба, а от ленива река равнината се превръща за миг в бучаща стихия.
Леко завиждам на тези от вас, които се изправят пред Виктория – водопадът Виктория, за първи път.
Гледката е чутовна. Звукът е оглушителен. А малките капки вода приятно освежават лицето ви.
Е, струваше ли си да дойдете с мен на тази разходка? И за онези, които ще кажат, че няма как за толкова кратко време от брането на малини да стигнем до водопадът Виктория – ще припомня, че започнах с уговорката, че съм мечтател. И да – във въображението ни всичко е възможно. Няма граници, няма бариери, няма вируси.
И както вероятно сте се досетили, въображението ни е това, което ще ни помогне да останем тук и сега, докато реалността не ни позволява да напуснем дома си. Защото някога, когато бях малко дете, с дядо ми отваряхме голямата карта на света и си избирах една страна, а дядо ми ми разказваше за нея. Не помня много дали всичко, което ми е казвал е било вярно. А и няма никакво значение. Въпросът е, че пътувахме из далечни страни. И много ми се иска да продължим да пътуваме – ние с вас. Да пътуваме напред във времето, назад във времето и тук и сега.
Защото ние имаме въображение. И да си призная, извънредната ситуация ни напомни, че имаме въображение и е добре да го използваме. Във въображението си можем да видим неща, които не съществуват, можем да пътуваме в реални и нереални светове, можем да бъдем свободни.
Така че – започвайте – пътувайте, създавайте, мечтайте – защото развинтеното въображение винаги е спасявало хората. И обикновено тези, които използват в най-голяма степен въображението си за тези, които измислят новите неща. А сега имаме нужда от нови решения.
Искрено се надявам разходката да ви е харесала.
Много ми се иска скоро наистина да мога да постеля одеало на полянката, да полегна, да извадя скрабъла от раницата, ледената бира от хладилната чанта и с любими приятели дапоиграя и да се посмея. Иска ми се да стисна ръката на приятел. Искат ми се толкова много неща.
Вярвам, че докато това стане възможно, единственият начин да имам всичко, което ми се иска, е да използвам въображението си.
И ви съветвам и вие да го правите. Защото както много добре знае всеки българин „Лудите, лудите – те да са живи!“ е една знаменателна фраза от романа „Под игото“ на Иван Вазов.
Спокойно, не това е цитатът, с който ще завърши този епизод. Но все пак е добре, да си дадем сметка, колко много неща можем да правим в онзи по-хубав свят, който някои пренебрежително наричат измислен.
И, моля, все пак връщайте се понякога в реалния свят, за да не губим връзка. Ако я загубим, няма как да чуете следващия Бошлаф:) Шега, разбира се, че е шега.
Иска ми се да си дадем сметка, колко важно нещо е свободата. И най-вече свободата да мислим свободно. Защото ако не сме свободни в мислите си, кел файда, че физически сме. “В своето въображение аз съм свободна да рисувам като художник. Въображението е по-важно от знанието. Знанието ограничава. Въображението обхваща целия свят” – това са думите на Айнщайн. И с тях ще сложим край на днешната въображаема разходка.
Но преди да ви се обясня в любов, да ви прегърна и да ви целуна, ще ви подсетя да харесате страницата на Бошлаф във фейсбук, да последвате профила на Бошлаф в инстаграм, да се абонирате за канала на Бошлаф в Ютюб. И да поканите приятели, за да можем да станем, хиляди, маса, народ. Народ, който си бошлафи, използва въображението си и не се страхува да мечтае за един по-добър свят.
Обичам ви.
Можете и да го гледате в канала ни в YouTube: