Не съжалявайте, че съжалявате
Posted: December 17, 2011 Filed under: Мисли за живота, TED - Ideas worth spreading | Tags: Катрин Шулц, Кен Робинсън, съжаление, съжалявам Leave a comment »Благодаря на Събина за това видео.
Като малка баба ми (страхотна жена) постоянно ми казваше, че е по-добре да съжаляваш за нещо, което си направил, отколкото за нещо, което не си направил.
Кен Робинсън казва, че ако не си готов да сбъркаш, нищо оригинално няма да измислиш.
И следвайки съветите и на двамата, аз прегърнах идеята, която Катрин Шулц разказва. Имах късмета да улуча момента и да взема видеото за превод.
Оставям ви на удоволствието да го изгледате.
И не съжалявайте, че съжалявате. Иначе няма как да вървим напред.
Катрин Шулц: Не съжалявайте, че съжалявате
Аз съм луда, а ти?
Posted: December 10, 2011 Filed under: Бошнакова, За душата, Мисли за живота | Tags: Да бъдеш достатъчно луд, Джошуа Уолтърс, TED - Ideas worth spreading 1 Comment »Колко често използвате думата луд?
Колко често я използвате за някой, който просто иска да бъде себе си?
Колко често лудостта я оприличаваме с нещо, което е различно от сивотата около нас?
Ако и вие сте луди поне по няколко пъти на ден, това видео е за вас.
Джошуа Уолтърс: Да бъдеш достатъчно луд
Imagine
Posted: December 8, 2011 Filed under: За душата | Tags: Джон Ленън, осми декември, imagine 1 Comment »Спомням си 8 декември от дете, но не заради студентския празник (никога не съм го празнувала, дори и като студентка).
Спомням си 8 декември, защото в този ден скришом, ако изобщо може да скриеш запалена свещичка на Попа, поставях и аз моята в знак на преклонение към Джон Ленън.
Спомням си плаката с лика на стената му в моята стая.
Спомням си и всяка негова песен. Знам ги наизуст.
Но най-много му благодаря, че си спомням IMAGINE.
И този блог, посветен на по-добрата страна на нещата, показва, че продължавам да бъда един от мечтателите, които застанаха редом до великия Джон.
Джон, благодаря ти за музиката, за думите, за вдъхновението и за това, че дори и 31 години след убийството ти, продължаваш да ми напомняш, колко е важно да бъда мечтател и да дам шанс на мира.
Някого, когото да обичаш
Posted: November 24, 2011 Filed under: За душата | Tags: Фреди, Freddie Mercury, Queen, Somebody to love 10 Comments »Днес се навършват 20 години от деня, в който светът загуби един от най-великите музиканти.
Никога няма да забравя първата си среща с Queen. Няма и не съм забравила музиката, която ме вдъхновява, успокоява и ми дава сили да продължа. Безкрайните превъплъщения на Фреди и музиката му.
Няма да забравя и колко плаках в този ден преди 20 години. Все още не мога да осъзная, че няма да има нова музика от Фреди. Знам го, но не го приемам.
Поздрав към всички фенове на единствения, незабравимия и незаменимия – Freddie Mercury живота на милиарди хора по света.
За мен Фреди е някой, когото обичам.
Затова и ви поздравявам с тази песен Somebody to love.
На театър в кино
Posted: November 22, 2011 Filed under: За душата, Кино | Tags: „Плажът”, „Плитък гроб”, „Трейнспотинг”, Collaborators, Британски съвет, Джон Ходж, Кралския национален театър в Лондон, Сътрудници”, кино, театър 1 Comment »Внимание, този текст е следствие на любовта ми към театъра, киното, Британски съвет, Любов и Гради, и гениалността на една книга, която скоро ще издадем на български език. Хората, които искат свят без продуктово позициониране, могат да спрат дотук.
Купете си билети от Cinemacity. Купете си пуканки и Coca-Cola. 3D очила няма да ви трябват. Настанете се удобно, защото ще гледате……
Представление на Кралския национален театър в Лондон!
Добре. съм. Не съм полудяла. Правилно сте прочели. Пиесата е „Сътрудници” (Collaborators) от Джон Ходж, сценарист на култови филми като „Трейнспотинг”, „Плажът” и „Плитък гроб”.
Как да не се радва човек на развитието на технологиите. Как да не се радва човек на идеите, които наистина променят света. Как да не се радва човек на мисълта, която тече в главите на хората, които ще ми позволят да стана част от магията на театъра, докато си хапвам пуканки и пия най-газираната напитка.
Наистина, когато чух новината по радиото завидях на хората, на които им е дошла идеята. Завидях за куража тази идея да се случи. Радвам се на успеха на идеята и се радвам, че ще мога да усетя случването на тази идея тук в София.
Това ме кара да мечтая за сбъдването на много шури идеи, които ми се въртят в главата. Успехът на нетрадиционно случващите се неща ми дава вяра, че все още много интересни неща предстоят да се случват.
Така ви оставям, заредена с въодушевление, което е породено от представленията на Кралския национален театър в Лондон, които се излъчват по сателит в повече от 700 салони в над 22 държави.
Скоро ще бъдат 23.
Приятно гледане.
Second hand или нещо по-различно
Posted: November 5, 2011 Filed under: Мисли за живота | Tags: дрехи втора употреба, second hand 7 Comments »Утре по телевизията ще споделя, страстта си към пазаруването в магазините Second hand. Когато разказах на приятели, някои ме попитаха – “Ама не те ли е грижа, какво ще си помислят хора?”
Грижа ме е какво си мислят хората за мен. Няма да лъжа, но винаги съм била убедена, че човекът прави дрехата, а не обратното.
Така се случи, че живея в меката на този вид магазини. И редовно минавах покрай тях. И логично, влязох. Зарових се сред купишата неща и открих страшно интересни дрехи.
В повечето случаи маркови, каквито все още не можем да намерим в магазините у нас. По-различни от тези, които като си купите и все едно сте с униформа.
Така се пристрастих. Всяка седмица си отделям време, за да търсят интересни неща. Понякога намирам, друг път – си тръгвам с празни ръце.
Но истината е, че това по никакъв начин не ме кара да се чувствам second hand човек. Просто човек.
Този вид магазини ги има в цял свят. За първи път влязох в такъв в САЩ, с приятели, които трябваше да си купуват дрехи за официална вечеря и не искаха това да им струва цяло състояние. Аз гледах малко стрестнато, защото нагласата ми беше, че това са магазини за хора с по-ниски доходи. И там и тук се оказа, че това не е вярно.
И така лично на мен не ми пука какво ще кажат хората. В тези магазини намирам страхотни неща, много от които са по-качествени от нещата, които си купувам на пъти по-високи цени в официалните магазини на разни марки.
Единственият ми проблем е, че у нас все още няма система, организирано движение, чрез което и моите дрехи, които са запазени и почти нови, но не нося, да оставя за продаване. Но съм убедена, че и това ще се случи скоро.
Така че утре, ако попаднете на мен по телевизията, не се чудете как така ще споделя, че обичам да тършувам из тези магазини. Обичам и не го крия.
И линк към една публикация в моя блог по темата.
Благодаря ти, Стив!
Posted: October 8, 2011 Filed under: Мисли за живота | Tags: Стив Джобс, безразсъдни, гладни, живот, смърт 1 Comment »Върнах се. Извинявам се на всички, които са минавали насам, и са останали разочаровани, че нищо ново не се появява. Върнах се и ще остана, ако ми позволите, този път сериозно и без да ви разочаровам. Върнах се, защото пред лицето на смъртта всичко се пренарежда. Тъгата пречиства, и ти помага да видиш нещата, които иначе загърбваш и оставяш за друг ден. Истината е, че в денят, в който почина Стив Джобс, плаках много. Истина е, че в този ден, гледах над 20 пъти речта му пред завършващите Станфорд. И истина е, че в края на този ден, отново се почувствах жива. Готова да изживея утрешния ден, сякаш е последния ми ден тук. Върнаха се силите ми, желанието ми да се боря с мелниците, с вятъра и нуждата да усещам сладката умора от воденето на битки, в които вярвам.
За този нов порой от енергия трябва да благодаря на Стив Джобс. И го правя. Казвам му своето: Благодаря!
И понеже се връщам, благодарение на него, ще започна с мисли от онзи тъжен ден.
Нужно ми бе време, за да напиша своето благодаря. Защото аз не разбирам от компютри. Но го обичах – него, в много по-голяма степен, отколкото продуктите му. Те за мен бяха връзка с неговите идеи. И затова поднасям своето закъсняло благодаря към един човек, когато винаги ще обичам.
В онзи ден се събудих достатъчно навреме, за да мога да си взема душ и спокойно да започна деня си с чаша кафе и новините в Мрежата. Отпих глътка кафе, дръпнах си от цигарата и отворих компютъра. Стартирах Safari и онемях от това, което видях на сайта на Apple.
Не повярвах. Така както не повярвах и преди 10 години, когато видях първите кадри от 9/11.
Отворих Facebook и ми се наложи да повярвам. Да повярвам, че е възможно Стив Джобс да си отиде от този свят без да съм успяла да се срещна с него.
После докоснах компютъра си, зачетох се в почти готовата за печат книга “Презентирай като Стив Джобс” и си дадох сметка, че грешах.
Защото той се е запознал с мен, както и аз с него.
Магнетичното привличане се бе случило, независимо от разстоянието и липсата на физическа близост. Аз черпех от вдъхновението му всеки ден и час. От онзи далечен ден, когато още дори не познавах мъжа си, когато прочетох книгата на Джон Скъли и се влюбих в човека, предложил му вместо да продава подсладена вода, да се присъедини към хората, които искат да променят света, до ден днешен го обичам и ще го обичам завинаги.
Може да ме нападнете, да кажете, че предметите не са най-важното, но аз – както и хиляди хора на този свят, имаме нужда някой да ни продава надежда, надежда, че трябва да опитваме, че трябва да станем, когато паднем, че трябва да отстояваме правото си да бъдем различни, че ако обичаме това, което правим, няма начин да не ни е приятно пътуването към целта.
Да, няма начин да няма начин, ако останем гладни и безразсъдни.
Това за мен е Стив Джобс. Това за мен е и Кен Робинсън. Това са всички онези хора, които срещам в живота си, и в чиито очи виждам онзи магически блясък, без който нищо смислено не може да се случи на тази Земя.
Благодаря ти, Стив!
Благодаря ти, че всеки ден, когато отворя своята отхапана ябълка, си припомням сама на себе си, че трябва да остана гладна и безразсъдна, ако искам да бъда себе си.
Благодаря ти, Стив! Надявам се, все пак, някой ден да се запознаем някъде, на някое място, там, където си ти, и където един ден ще дойда и аз. Денят, в който се оказа прав, че е последният ти, за съжаление, дойде. И моят ще дойде, и ти обещавам, че този ден ще го изживея така, както винаги съм искала да изживея последния си ден. Така ще живея всеки ден. И за това, отново ти благодаря!
Черната скала
Posted: August 29, 2011 Filed under: Мисли за живота | Tags: Черната скала, боклук, комунизъм, минало 8 Comments »В събота тръгнахме на разходка из планината. И така както си ходехме (доста походихме де) стигнахме до Черната скала.

Малцина от хората, с които говорех след това знаеха историята за скалата. От местните (в Самоков) научих, че имало един оцелял, който живеел в Америка, но (поне според мен по разбираеми причини) не иска да има нищо общо с България.
От тази скала с прът и без съд и присъда бутали хората. Височината е чудовищна, усещането е стряскащо и не мога да си представя какво бих изживяла ако трябва да очаквам да ме бутнат, просто защото не одобрявам комунизма. Наистина не мога. И най-лесният начин да усетиш какво е било е да се качиш горе и да погледнеш. Децата не успяха да разберат как е възможно българи да бутат българи от скалата, въпреки опитите ми да им обясня. Аз самата все още не съм сигурна, че мога да си го обясня. Но съм убедена, че ако не искам да се повтори, трябва да помня и да говоря за това.
Ето няколко снимки от страховитото и в същото време ужасно красиво място:




Добре е от време на време да си припомняме какво е било, за да сме сигурни, че няма да се повтори. И прекрасната разходка щеше да е напълно съвършена, ако не беше тази картина, която ни изпрати:

Хубава седмица пожелавам на всички. Много ми се иска да помним ужасите на миналото и да помним, че ние – хората – причиняваме ужасите. Много ми се иска да намалим боклука – във всеки смисъл на думата и да вървим с гордо вдигната глава напред.
Мъдрост от миналото
Posted: August 26, 2011 Filed under: Бошнакова, Мисли за живота 4 Comments »Казва, че който не познава миналото е обречен да повтори грешките му. Днес, когато се порових в мъдрите мисли от миналото открих отново тази: “One of the penalties for refusing to participate in politics is that you end up being governed by your inferiors.” Plato (превод: Едно от наказанията за отказа ви да участвате в политиката е, че ви управляват по-лоши от вас” – Платон).
И сериозно се замислих – всички страхотни хора, които познавам са се отказали или поне засега не участват в политиката. И затова ни управляват тези, които ни управляват.
Вие бихте ли участвали в политиката или сте готови да изтърпявате това наказание?
Париж – ще се върна?!
Posted: July 8, 2011 Filed under: Бошнакова, Пътувания | Tags: Париж, Пътуване, любов, мост 5 Comments »Преди да започна – искам да направя уточнение, че не съм от хората, които са мечтали да видят Париж. Но както се казва случи се, че отидох и се случи така, че двама прекрасни млади хора – Мира и Вальо – ми показаха защо обичат този град и успяха да ме научат да го обичам. Благодаря им за един от най-прекрсните и френски дни в живота ми! И да внимават, че пак ще дойда. Хареса ми.
Няма да ви разказвам за музеите, сградите, храната и вината, които всички свързваме с Франция. Ще ви споделя няколко различни гледни точки за Париж, запечатани от фотоапарата ми.
Започвам с
ъс знамената. Те бяха навсякъде и много красиви. Вярно, че се подготвяха за 14 юли, но от разговорите с хората разбрах, че по принцип си има знамена. И няма как да не забележиш, че тази страна уважава себе си и хората уважават страната си. А и всеки турист няма как да не усети къде е, да не усети духа на Франция и да не си даде сметка, че в тази страна има култура, която прави хората различни и заради която хората от целия свят иска да усетят Париж, да се разходят по улиците и да станат част от магията на Париж. Е, аз я усетих, видях я, почувствах я и ще я нося в себе си завинаги.
Моите приятели бяха избрали най-нетрадиционното за мен превозно средство, за обиколката на Париж – колело. Наехме си колела от онези, за които съм чела и слушала, от фирмата за споделяне на колела, и като седнах си дадох сметка, че човек не може да забрави да кара колело. А и да караш колело в Париж, не е като да караш колело в София. Не е толкова стресиращо, не е толкова опасно, въпреки че и френските шофьори не са от най-толерантните. Но да повъртиш педали покрай брега на Сена си е изживяване, което не може да се сравни с друго. Така гот съм се чувствала, когато карах колело из Амстердам. Но френските колела са други. По-френски…
Спомняте ли си филмите на Луи Дьо Финес. Спомняте ли си най-френската кола, която е толкова бонбонеста, че предизвиква умиление дори и днес, когато е по-скоро ретро, отколкото шик. Е, аз видях и няколко от тях подредени стройно една зад друга сякаш позиращи пред многобройните туристи, които като японска група започнаха да ги снимат. Както виждате и аз не останах по-назад. Снимах и се кефих, че има хора с отношение към красивите неща, дори и днес да не са от най-практичните. Но много бих искала следващия път да покарам една от тях. За да съм сигурна, че съм опитала едно от най-френските неща, за които се сещам.
Е тук вече ще си проличи, че съм жена. Какво е Париж без Коко Шанел. Толкова дълго време исках да си купя Шанел 5 и все приятелите ми казваха, че това е парфюм за дами, за едни други места – не за градинки, пясъчници, кофички, детски площадки. И аз, глупавата, им повярвах. Изчаках да започна да усещам, че си тежа на мястото, преди да посегна към парфюмите на Шанел. Е, вече си имам два – 5 и мадемьозел. А и предвидливо държа в гардероба си една малко черна роклична за всеки случай. Никога човек не знае какво ще му се случи и трябва да е подготвен. Така че магазина на Шанел е задължителна част от моята представа за Париж – и френски ухания и мода.
Метърът – не знаех, че това е един от първите метри. Днес какво ли бихме правили без мерни единици, с които да измерваме каквото решим, че трябва да се превърне в цифри. Лично аз – понякога, предпочитам да няма мерни единици за нещата свързани с душата и сърцето, но днес и тези крехки неща подлежат на прецизно измерване. Питали ли сте се, колко метра е дълга любовта ви? Колко метра ви делят от успеха? Колко метра са нужни, за да станете щастливи?
Метри, метри метри – честно да си призная, не знам колко метра изминах за няколкото дни в Париж, но съм убедена, че са много и все заслужаващи си.
Фенерите – те ме впечатлиха изключително много – навсякъде са и за изключително нежни. Да, нежни според мен е най-точната дума, защото създават нежно усещане и уют. Знам, че някои (не си признавайте) са си помислили за едни други фенери, но аз за тях няма да говоря. Ще споделя приятното усещане да виждаш около себе си толкова фенери и особено вечер, когато крехката им светлина превръща космополитния град в едно уютно и желано място за всеки непредубен човек. А и фенерите винаги са осветявали пътя на хората напред. Днес имаме по-млако фенери, защото имаме отворени хиляди прозорци на компютъра си. Но ако все пак предпочитате да гледате напред със собствените си очи, а не пред прозорците – обърнете внимание на фенерите. Те са толкова много в Париж, че имаш усещането, че Малкият принц е минал да ги постави, за да освети пътя към своята роза.
Това вече е наистина една френска госпожица. С малко розово чадърче, небрежно разхождайки се по улиците на Париж. Беше страхотно да ги видя – една група млади госпожижи, облечени като от едно време, които най-спокойно и усмихнато се движеша сред забързаните туристи, които се опитваха да поставят рекорд по най-много видени забележителности за най-кратък период от време. А Париж не е град, който можеш да разгледаш за няколко дни. Но за няколко дни е достатъчно да си дадеш сметка, че трябва отново да се върнеш, дори и само за да провериш дали тези госпожици все още съхраняват духа на отминалите години и привличат погледите на туристите от цял свят.
Тази история – признавам си – не я знаех. Не знаех, че влюбените си намират катинар вричат се на вечна любов, поставят катинара на оградата на моста и хвърлят ключа в Сена. Не знаех и може би затова така се зарадвах на хилядите катинари и на факта, че всеки един от тях е доказателства за силата на любовта – едно от най-френските неща на света. Някои песимисти ще кажат – какво се превъзнасяш, кой знае колко от тези любови продължават и до днес. Не ми пука. Защото любовта не се измерва с времетраене и с метър. Радвам се, че има толкова много хора, които се обичат и искрено се надяват любовта им да продължи завинаги. И им го пожелавам. Обещах си другия път да се върна в този град с мъжа, когото обичам и да поставим и ние нашия катинар сред всички тези обичащи се хора. Не като знак на окови, а като знак на желанието нищо да не попречи на любовта ни. Обичайте се.
И като се заговорих за любовта, ето още едно доказателство за начина, по който обичат францизите. Прекрасни млади момичета с тениски с надпис “Младоженци” рисуваха портрети на младоженци и влюбени. Поне влюбени в Париж не липсват. Според мен човек трудно може да остане невлюбен повече от няколко дни в Париж. Така че ако все още ви предстои меденият месец, убедена съм, че Париж е най-подходящото място. Той ви очаква.
Без да претендирам за експертни знания, мисля, че тази кола е амфибия. Тя може да се движи по суша и вода. Но дори и сред четящите да се намери експерт, моля го, да не ми помрачава усмивката от факта, че видях на живо кола амфибия. Лодките по Сена са прекрасни, те просто те предизвикват да скочиш в тях и да се потопиш в един напълно друг свят. За съжаление са частна собственост и няма как да си поседиш на тях. Тук не говоря за туристическите, в които ви наблъскват хиляди в една лодка и ви разкарват и ви говорят. Имам предвид онези, които са спокойно паркирани на брега, имат цветя и масички и хората си живеят на тях или може би ги ползват като вили. Не знам, но са ужасно примамливи и изкусителни. Другият път ще намеря начин да изпия чаша вино на едно канапе на някоя от тези лодки. А защо не да пробвам да подкарам и тази кола от снимката?!
Е, разбира се, всеки път има край или разклонение. На изпращане получих една безплатна прегръдка – беше истинска и от все сърце. Приех го като знак, че трябва да се върна, че има още много Парижки потайности, които не съм видяла и открила и че трябва да покажа този град на децата си. Така че, недей да плачеш за мен, Париж, аз ще се върна и ще доведа с мен още хората, за да им покажа магията, която ти дори не се опитваш да скриеш.
Все пак си заслужаваше да отида до Париж, за да мога да се върна и посреднощ да ме посрещне това на вратата:




