Париж – ще се върна?!

Преди да започна – искам да направя уточнение, че не съм от хората, които са мечтали да видят Париж. Но както се казва случи се, че отидох и се случи така, че двама прекрасни млади хора – Мира и Вальо – ми показаха защо обичат този град и успяха да ме научат да го обичам. Благодаря им за един от най-прекрсните и френски дни в живота ми! И да внимават, че пак ще дойда. Хареса ми.
Няма да ви разказвам за музеите, сградите, храната и вината, които всички свързваме с Франция. Ще ви споделя няколко различни гледни точки за Париж, запечатани от фотоапарата ми.
Започвам с ъс знамената. Те бяха навсякъде и много красиви. Вярно, че се подготвяха за 14 юли, но от разговорите с хората разбрах, че по принцип си има знамена. И няма как да не забележиш, че тази страна уважава себе си и хората уважават страната си. А и всеки турист няма как да не усети къде е, да не усети духа на Франция и да не си даде сметка, че в тази страна има култура, която прави хората различни и заради която хората от целия свят иска да усетят Париж, да се разходят по улиците и да станат част от магията на Париж. Е, аз я усетих, видях я, почувствах я и ще я нося в себе си завинаги.

Моите приятели бяха избрали най-нетрадиционното за мен превозно средство, за обиколката на Париж – колело. Наехме си колела от онези, за които съм чела и слушала, от фирмата за споделяне на колела, и като седнах си дадох сметка, че човек не може да забрави да кара колело. А и да караш колело в Париж, не е като да караш колело в София. Не е толкова стресиращо, не е толкова опасно, въпреки че и френските шофьори не са от най-толерантните. Но да повъртиш педали покрай брега на Сена си е изживяване, което не може да се сравни с друго. Така гот съм се чувствала, когато карах колело из Амстердам. Но френските колела са други. По-френски…

Спомняте ли си филмите на Луи Дьо Финес. Спомняте ли си най-френската кола, която е толкова бонбонеста, че предизвиква умиление дори и днес, когато е по-скоро ретро, отколкото шик. Е, аз видях и няколко от тях подредени стройно една зад друга сякаш позиращи пред многобройните туристи, които като японска група започнаха да ги снимат. Както виждате и аз не останах по-назад. Снимах и се кефих, че има хора с отношение към красивите неща, дори и днес да не са от най-практичните. Но много бих искала следващия път да покарам една от тях. За да съм сигурна, че съм опитала едно от най-френските неща, за които се сещам.

Е тук вече ще си проличи, че съм жена. Какво е Париж без Коко Шанел. Толкова дълго време исках да си купя Шанел 5 и все приятелите ми казваха, че това е парфюм за дами, за едни други места – не за градинки, пясъчници, кофички, детски площадки. И аз, глупавата, им повярвах. Изчаках да започна да усещам, че си тежа на мястото, преди да посегна към парфюмите на Шанел. Е, вече си имам два – 5 и мадемьозел. А и предвидливо държа в гардероба си една малко черна роклична за всеки случай. Никога човек не знае какво ще му се случи и трябва да е подготвен. Така че магазина на Шанел е задължителна част от моята представа за Париж – и френски ухания и мода.

Метърът – не знаех, че това е един от първите метри. Днес какво ли бихме правили без мерни единици, с които да измерваме каквото решим, че трябва да се превърне в цифри. Лично аз – понякога, предпочитам да няма мерни единици за нещата свързани с душата и сърцето, но днес и тези крехки неща подлежат на прецизно измерване. Питали ли сте се, колко метра е дълга любовта ви? Колко метра ви делят от успеха? Колко метра са нужни, за да станете щастливи?

Метри, метри метри – честно да си призная, не знам колко метра изминах за няколкото дни в Париж, но съм убедена, че са много и все заслужаващи си.

Фенерите – те ме впечатлиха изключително много – навсякъде са и за изключително нежни. Да, нежни според мен е най-точната дума, защото създават нежно усещане и уют. Знам, че някои (не си признавайте) са си помислили за едни други фенери, но аз за тях няма да говоря. Ще споделя приятното усещане да виждаш около себе си толкова фенери и особено вечер, когато крехката им светлина превръща космополитния град в едно уютно и желано място за всеки непредубен човек. А и фенерите винаги са осветявали пътя на хората напред. Днес имаме по-млако фенери, защото имаме отворени хиляди прозорци на компютъра си. Но ако все пак предпочитате да гледате напред със собствените си очи, а не пред прозорците – обърнете внимание на фенерите. Те са толкова много в Париж, че имаш усещането, че Малкият принц е минал да ги постави, за да освети пътя към своята роза.

Това вече е наистина една френска госпожица. С малко розово чадърче, небрежно разхождайки се по улиците на Париж. Беше страхотно да ги видя – една група млади госпожижи, облечени като от едно време, които най-спокойно и усмихнато се движеша сред забързаните туристи, които се опитваха да поставят рекорд по най-много видени забележителности за най-кратък период от време. А Париж не е град, който можеш да разгледаш за няколко дни. Но за няколко дни е достатъчно да си дадеш сметка, че трябва отново да се върнеш, дори и само за да провериш дали тези госпожици все още съхраняват духа на отминалите години и привличат погледите на туристите от цял свят.

Тази история – признавам си – не я знаех. Не знаех, че влюбените си намират катинар вричат се на вечна любов, поставят катинара на оградата на моста и хвърлят ключа в Сена. Не знаех и може би затова така се зарадвах на хилядите катинари и на факта, че всеки един от тях е доказателства за силата на любовта – едно от най-френските неща на света. Някои песимисти ще кажат – какво се превъзнасяш, кой знае колко от тези любови продължават и до днес. Не ми пука. Защото любовта не се измерва с времетраене и с метър. Радвам се, че има толкова много хора, които се обичат и искрено се надяват любовта им да продължи завинаги. И им го пожелавам. Обещах си другия път да се върна в този град с мъжа, когото обичам и да поставим и ние нашия катинар сред всички тези обичащи се хора. Не като знак на окови, а като знак на желанието нищо да не попречи на любовта ни. Обичайте се.

И като се заговорих за любовта, ето още едно доказателство за начина, по който обичат францизите. Прекрасни млади момичета с тениски с надпис “Младоженци” рисуваха портрети на младоженци и влюбени. Поне влюбени в Париж не липсват. Според мен човек трудно може да остане невлюбен повече от няколко дни в Париж. Така че ако все още ви предстои меденият месец, убедена съм, че Париж е най-подходящото място. Той ви очаква.

Без да претендирам за експертни знания, мисля, че тази кола е амфибия. Тя може да се движи по суша и вода. Но дори и сред четящите да се намери експерт, моля го, да не ми помрачава усмивката от факта, че видях на живо кола амфибия. Лодките по Сена са прекрасни, те просто те предизвикват да скочиш в тях и да се потопиш в един напълно друг свят. За съжаление са частна собственост и няма как да си поседиш на тях. Тук не говоря за туристическите, в които ви наблъскват хиляди в една лодка и ви разкарват и ви говорят. Имам предвид онези, които са спокойно паркирани на брега, имат цветя и масички и хората си живеят на тях или може би ги ползват като вили. Не знам, но са ужасно примамливи и изкусителни. Другият път ще намеря начин да изпия чаша вино на едно канапе на някоя от тези лодки. А защо не да пробвам да подкарам и тази кола от снимката?!

Е, разбира се, всеки път има край или разклонение. На изпращане получих една безплатна прегръдка – беше истинска и от все сърце. Приех го като знак, че трябва да се върна, че има още много Парижки потайности, които не съм видяла и открила и че трябва да покажа този град на децата си. Така че, недей да плачеш за мен, Париж, аз ще се върна и ще доведа с мен още хората, за да им покажа магията, която ти дори не се опитваш да скриеш.

Все пак си заслужаваше да отида до Париж, за да мога да се върна и посреднощ да ме посрещне това на вратата: