Благодаря ти, Стив!

Върнах се. Извинявам се на всички, които са минавали насам, и са останали разочаровани, че нищо ново не се появява. Върнах се и ще остана, ако ми позволите, този път сериозно и без да ви разочаровам. Върнах се, защото пред лицето на смъртта всичко се пренарежда. Тъгата пречиства, и ти помага да видиш нещата, които иначе загърбваш и оставяш за друг ден. Истината е, че в денят, в който почина Стив Джобс, плаках много. Истина е, че в този ден, гледах над 20 пъти речта му пред завършващите Станфорд. И истина е, че в края на този ден, отново се почувствах жива. Готова да изживея утрешния ден, сякаш е последния ми ден тук. Върнаха се силите ми, желанието ми да се боря с мелниците, с вятъра и нуждата да усещам сладката умора от воденето на битки, в които вярвам.
За този нов порой от енергия трябва да благодаря на Стив Джобс. И го правя. Казвам му своето: Благодаря!
И понеже се връщам, благодарение на него, ще започна с мисли от онзи тъжен ден.

Нужно ми бе време, за да напиша своето благодаря. Защото аз не разбирам от компютри. Но го обичах – него, в много по-голяма степен, отколкото продуктите му. Те за мен бяха връзка с неговите идеи. И затова поднасям своето закъсняло благодаря към един човек, когато винаги ще обичам.
В онзи ден се събудих достатъчно навреме, за да мога да си взема душ и спокойно да започна деня си с чаша кафе и новините в Мрежата. Отпих глътка кафе, дръпнах си от цигарата и отворих компютъра. Стартирах Safari и онемях от това, което видях на сайта на Apple. 
Не повярвах. Така както не повярвах и преди 10 години, когато видях първите кадри от 9/11.
Отворих Facebook и ми се наложи да повярвам. Да повярвам, че е възможно Стив Джобс да си отиде от този свят без да съм успяла да се срещна с него. 
После докоснах компютъра си, зачетох се в почти готовата за печат книга “Презентирай като Стив Джобс” и си дадох сметка, че грешах.
Защото той се е запознал с мен, както и аз с него. 
Магнетичното привличане се бе случило, независимо от разстоянието и липсата на физическа близост. Аз черпех от вдъхновението му всеки ден и час. От онзи далечен ден, когато още дори не познавах мъжа си, когато прочетох книгата на Джон Скъли и се влюбих в човека, предложил му вместо да продава подсладена вода, да се присъедини към хората, които искат да променят света, до ден днешен го обичам и ще го обичам завинаги.
Може да ме нападнете, да кажете, че предметите не са най-важното, но аз – както и хиляди хора на този свят, имаме нужда някой да ни продава надежда, надежда, че трябва да опитваме, че трябва да станем, когато паднем, че трябва да отстояваме правото си да бъдем различни, че ако обичаме това, което правим, няма начин да не ни е приятно пътуването към целта.
Да, няма начин да няма начин, ако останем гладни и безразсъдни.
Това за мен е Стив Джобс. Това за мен е и Кен Робинсън. Това са всички онези хора, които срещам в живота си, и в чиито очи виждам онзи магически блясък, без който нищо смислено не може да се случи на тази Земя.
Благодаря ти, Стив!
Благодаря ти, че всеки ден, когато отворя своята отхапана ябълка, си припомням сама на себе си, че трябва да остана гладна и безразсъдна, ако искам да бъда себе си.

Благодаря ти, Стив! Надявам се, все пак, някой ден да се запознаем някъде, на някое място, там, където си ти, и където един ден ще дойда и аз. Денят, в който се оказа прав, че е последният ти, за съжаление, дойде. И моят ще дойде, и ти обещавам, че този ден ще го изживея така, както винаги съм искала да изживея последния си ден. Така ще живея всеки ден. И за това, отново ти благодаря!

Черната скала

В събота тръгнахме на разходка из планината. И така както си ходехме (доста походихме де) стигнахме до Черната скала.

Малцина от хората, с които говорех след това знаеха историята за скалата. От местните (в Самоков) научих, че имало един оцелял, който живеел в Америка, но (поне според мен по разбираеми причини) не иска да има нищо общо с България.
От тази скала с прът и без съд и присъда бутали хората. Височината е чудовищна, усещането е стряскащо и не мога да си представя какво бих изживяла ако трябва да очаквам да ме бутнат, просто защото не одобрявам комунизма. Наистина не мога. И най-лесният начин да усетиш какво е било е да се качиш горе и да погледнеш. Децата не успяха да разберат как е възможно българи да бутат българи от скалата, въпреки опитите ми да им обясня. Аз самата все още не съм сигурна, че мога да си го обясня. Но съм убедена, че ако не искам да се повтори, трябва да помня и да говоря за това.
Ето няколко снимки от страховитото и в същото време ужасно красиво място:
   

Добре е от време на време да си припомняме какво е било, за да сме сигурни, че няма да се повтори. И прекрасната разходка щеше да е напълно съвършена, ако не беше тази картина, която ни изпрати:

Хубава седмица пожелавам на всички. Много ми се иска да помним ужасите на миналото и да помним, че ние – хората – причиняваме ужасите. Много ми се иска да намалим боклука – във всеки смисъл на думата и да вървим с гордо вдигната глава напред.