Последните 15 години и аз това правя…

Никога не съм крила, че пазарувам от магазините за дрехи втора употреба. Дори съм се чудила, дали пък не са трета, четвърта или т.н. употреба. Откривателският дух винаги се събужда в мен, като мина покрай такъв магазин и знам, че като се поровя ще намеря нещо различно, интересно и забавно.
Винаги ми е било странно, как познати, като ги видя в такъв магазин, се правят, че не ме виждат. Но аз, понеже съм си нахална, винаги отивам до тях и го поздравявам.
На всички тях искам да пусна това видео.
Да пазарувам в тези магазини се научих в Америка. Смятам, че няма нищо странно, нищо престъпно в това да си дадеш парите за други скъпи неща, а желанието да си облечен постоянно в различни дрехи, да задоволиш пазарувайки от там. Между другото, едни от най-любимите ми дрехи и чанти съм открила именно в магазини за дрехи втора употреба.
Така че вижте какво ще ви сподели дизайнерката Джеси Арингтън.
Докато гледах видеото имах чувството, че аз съм й писала текста. Такова съвпадение на мислите, не съм си й представяла, че може да има между хора, които не се познават и живеят на хиляди килиметри разстояние.

Видеото е кратко – около 5 минути. А докато го гледате и мислите, аз ще отскоча да видя дали пък няма да открия и днес нещо страхотно в някой от тези магазини:)


Опасността от единствената история

Убедена съм, че няма нищо случайно на този свят. Убедена съм, че някой внимателно подрежда случайните неща, за да се случат така, че да е по правилния начин.
Ако, обаче, нямате поне 18 минути и 49 секунди, спрете да четете, защото думите няма да имат смисъл без да изгледате видеото.
Ако сте решили да отделите 20 минути – ето го видеото. Изгледайте го, преди да продължите с четенето.

А сега и моята история. От прозореца си виждам всеки ден плаката за предизборната кампания на Прошко Прошков за кмет на София. И, да си призная, не бях вдъхновена от възможността да си избера кмет на родния ми град, който има това име. И със сигурност не съм единствената, която е подходила на принципа една единствена история. Грешка. Както разбрахме от видеото, много е опасно да се оставиш на една единствена история (гледна точка) да определя възприятията ти за света. Да, опасно е, но пък е лесно. И много често, за да ни е “лека работата” полагаме усилия да утвърждаваме едната единствена гледна точка. Но днес, докато търсех с какво прекрасно нещо да започна деня, си попаднах на това видео. Изгледах го и се замислих, че имам покана за среща с Прошко Прошков. Казах си: “Имаш шанс да си намериш втора гледна точка”. Тръгнах с резерви, то кой ли няма резерви по отношение на българските политици. Така отидох.
НО
След час и половина разговори вече имам втора, трета и …. гледни точки към историята на Прошко Прошков за кандидат кмет на София. И се радвам, че точно днес съвпаднаха двете неща – видеото и срещата. Не съм сигурна дали в обратната последователност резултатите биха били същите.

Радвам се, защото си дадох сметка колко ограничено и закостеняло съм приемала човек, когото не познавам, но мисля, че познавам, защото съм прочела как се казва.
Радвам се, защото като пурпурно лилав гласоподавател, нямам съмнение, че мога да гласувам ЗА, а не против, личния си избор за кмет на родния ми град.

Радостта ми нямаше да е възможна, без приятелското напомняне на Комитата.


Прави ли се нов бардак със стари к…и?

Първата непозитивна публикация в този блог. Искрено се надявам да е последната. Извинете ме, че наруших собствените си правила, но понякога много боли. 

Извинявам се за нецензурните думи в заглавието. Ще се опитам да са единствените в тази публикация, не съм сигурна, обаче, че ще успея. Простете ми.

Много боли, когато несправедливо те накажат. Много боли в света на възрастните, защото всичко е не както трябва. Дори богинята на правосъдието е със завързани очи. Знам, че честност и справедливост са думи от тълковния речник, чието приложение в практиката е напълно невъзможно, особено в родината ми (не че съм си я избрала сама, но пък сама съм избрала да ме правят на идиот в нея!)
И понеже когато ме удрят мен, нямам проблем да понасям ударите, преглъщам, поемам дълбоко въздух, тегля една дълга… усмивка, отупвам се и продължавам.
Но когато тези хора в тази измислена държава ударят детето ми – няма да преглътна, няма да замълча – ЩЕ КРЕЩЯ!!!!
Да ме чуе министърът на спорта – Свилен Нейков. Да ме чуят от Българската федерация по лека атлетика!!! Да ме чуят всички, защото утре ще убият вярата в справедливостта на вашето дете. Те го правят непрекъснато. Случи се и на състезание по ски за деца от столичните училища. И всички ми казват – забрави – те са такива. Не можеш да се пребориш с тях.
За какво говоря:
Състезанията за деца, не стига, че са от дъжд на вятър, ами имам усещането, че имат за цел да убият желанието на децата да спортуват. И повярвайте ми – правят го прекрасно.

Няма да ви занимавам с личния си проблем, защото него нямаше да го има, ако го нямаше големия проблем – стари к…и, които симулират създаването на нов бардак!
На състезанията по лека атлетика в 21 век се мери на око. Да на око мерят скок от място. При това окото е на човек, прехвърлил 70-те. Нямам нищо против възрастните хора, но с годините зрението отслабва и е добре да ползваме уред. Такъв няма. Така побеждават децата на нашите хора.
Спринтът се мери с хронометри от 50-те години на миналия век в ръцете на също толкова немощни възрастни хора, които едва натискат копчето, за да засекат.
И не стига това, ами с толкова слабо зрение са, че не виждат първия финиширал, защото не е от “нашите”, а виждат втория като първи. Каква любов, каква преданост.

На дългия скок мерят по-точно, но пък записват на хартия и при изготвянето на класирането “внимателно” пропускат резултати, за да могат “нашите” хора (децата им) да се качат на стълбичка.

На ските – в една група се спускат картотекирани състезатели и любители. А да познаем кой ще спечели?! На финала реват деца, защото ските им не били намазани с вакса, каквато любителите по принцип не ползват. Отговорът – еми и състезателите са деца, как да ги спрем. Не ги спирай, те и без това са толкова малко. Направете просто две класирания.

Не спират проблемите дотук – на първата състезателка пускат остарелия хронометър 5-6 секунди след като е стартирала. На втората “от нашите” не виждат, че е пропуснала едно от колчетата. Детето се тръшка, че е сгрешило, те го класират на първо място. Всички го освиркват. А дъщерята на моя приятелка на въпроса как се класира ми отговори: “Набутаха ме на 4-то място, защото не съм от правилния отбор.”
Мисля, че мога да продължа. Но ще спра с извращенията в детския спорт. Ще спра, не за да не досадя, а за да кажа нещо, което ми е заседнало като буца в гърлото.
Не ми пука дали детето ми е първо или последно – ако го е заслужило.
Не ми пука за старците и техни архаични измервателни уреди.
Пука ми за децата. Пука ми за това, че недостойни възрастни убиват желанието на децата да вярват, да се борят и да спортуват.
Пука ми, че в тази държава, на никого не му пука за това какво става с психиката на децата. До там ли я докарахме?
Толкова ли ниско паднахме, че не ни пука какво причиняваме на децата си? Това ли искате за вашите деца. Да ви погледнат в очите и да кажат: Мамо, аз тренирах толкова усърдно и бях пръв. Всички го видях, само съдийте не. Как стана така?
Нямам отговор. Имам очи пълни със сълзи и една бучка в гърлото от безсилието пред безчинствата в тази държава по отношение на децата. Нали в спорта честната игра е най-важната. Така са ме учили. А вие господа – от федерациите и най-вече от тази по лека атлетика – на какво учите децата? Няма да ви позволя да се гаврите с детето ми. Няма да ви позволя да се гаврите и с другите деца. Нека спечели не нашият, а най-добрият. Тогава сълзите няма да са от безсилие и няма да те накарат да спреш и да теглиш една майна на всичко, а ще те накарат да обуеш шпайковете и да се върнеш в залата, за да станеш ти най-добрият.

Така ми се иска да бъде. Толкова ли много искам?!


40 сови и традициите

Спомняте ли си рекламата, в която се казваше, че традициите не са това, което са.
Спомняте ли си и думите от сериала на Дейвид Линч, че совите не са това, което са.

Да,  ама това са си сови и традиции. А какво да кажем за суеверията?
Колко често сте ги чували и неволно сте ги подминавали, но после сте се улавяли, че те ви въздействат.
Какво правите като черна котка ви мине път?
Обличате ли си късметлийските дрехи при важна среща?
Имате ли си ритуали, които ви помагат?

Дори и използваните от мен примери да не се отнасят за вас, със сигурност ще има нещо, което си е вашето суеверие. Онова, което ви дава усещането, че някой или нещо ви помага, пази и напътства.
А какво да кажем за твърдението, че не се празнува 40 рожден ден?
Изчетох много неща в мрежата и никой няма отговор защо или какво ще се случи, ако човек реши да го празнува.
За сметка на това изчетох, че дори не трябвало да се честити (еми ако ми го честитят, какво да направя?), че дори не трябвало да спиш в собственото си легло (сигурно хотелите са пуснали този слух), че не трябвало да приемаш подаръци (това вече ми дойде в повече) и какво ли още не.

Въпросът ми, обаче, е, ако сте чули всички тези неща, ще направите ли 40 пъти по-голям купон?
Или ще си купите билет за самолета и ще отидете в любимия си град? (Хем няма да ви честитят, хем няма да спите в собственото си легло, хем подаръците ще ги получите по-късно)

Или иначе казано, знаейки, че совите не са това, което са, знаейки, че традициите не са това, което са, осмелявате ли се да кажете и че суеверията не са това, което са, особено ако става въпрос за вас?

Аз мисля, че дори и след всички години учене, ще предпочета самолета:)


Gracias a Емил Марков

Gracias a la viva, que me ha dado tanto….

В превод звучи горе-долу така: “Благодарение на живота, който ми е дал толкова…”
Та и аз като в песента искам да благодаря на живота, на социалните медии за срещата с толкова много хора, които иначе никога нямаше да открия.
Благодаря на всички, които направиха света толкова малък, че да е трудно да пропуснеш хората от своята порода.
Като под порода имам предвид онова, за което народът ни е казал, че “краставите магарета се надушват от километри”.

Имам много страхотни нови приятели. Някои от тях съм виждала лично, други просто опознавам всеки ден от това, което споделят за себе си и света.

Един от тях е Емил Марков. Срещнах го във Facebook  загледана по нещата, които пише на испански. И лека по лека та до днес, имам чувството, че винаги сме се познавали, без дори да сме се виждали. Имах височайшата чест да бъда тагната на картичката му за Коледа, която Капитал Light “си откраднаха” за празничния брой. И понеже Емил не е човек, който можеш да представиш само в един брой, последва и още един материал на 07 януари 2011 г. Не знам доколко хартиен човек е подходящо за човек като Емил, но истината е, че прави невероятни неща и от хартия.

Аз не съм дизайнер, и никога няма да бъда. Но като истински овен, това изобщо не ми пречи да опитвам. И вчера, когато споделих със света (как ли е тръпнал света в очакване точно на тази новина не знам, но не му е било лесно) новите дрехи на блога ми и открито си казах, че приемам поздравления, а критиките си ги знам, Емил Марков адски мило ми написа в лично писмо, че всичко е добре, само банерите не са чак толкова:) Ужасно мило, дори и само дотук. Но той не сложи точката, а ми предложи да ми направи банери, които да ми отиват на новите дрехи. И ден по късно ми ги изпрати. Те са от дясната ви страна, а ако сте си изградили навика да избягвате банерите ето ги и тук.
Благодаря на Емо, и на животът, че ме срещна с него – днес само виртуално, а някой ден, някъде и реално. По-важното е, че разстоянията вече не са пречка пред създаването на страхотни приятелства.

Една от най-прекрасните книги

за теб,

за него,

за нея и за нас.

И още една малка, но мъдра книжка за Бог. И да, тя може да се прочете дори и в таксито, защото Бог е в нас, и след това в храмовете, които му издигаме. Вие решавате накъде да тръгнете и в кое от двете таксита от банерчето да се качите.

Благодаря ти Емо! Gracias Emo!
Ако вече не издръжате от желание да видите какви страхотни неща може Емил Марков, ето три от всички възможни възможности:
http://www.multirelation.com
http://www.facebook.com/vokramon
http://iximile.blogspot.com/


В час по мислене съм, ще ти звънна по-късно.

Как да научим децата си да мислят? Много интересен въпрос. Това би бил стандартният отговор на някои политик или известна публична личност. Но за мен като майка, този въпрос не е интересен, той е жизнено важен, защото ако не намеря отговора му, ще ми тежи цял живот. И понеже въпросът не ми е интересен, а важен, си купих книгата с това заглавие на Едуард де Боно. Прочетох я веднъж, после втори път, и лека полека без никакъв натиск започнах да използвам наученото в общуването със собствените си деца.
И тук стигам до интересния за мен въпрос – Защо решаваме, че след като децата тръгнат на училище, училището носи цялата отговорност за тяхното развитие?
Истината е, че колкото и добро да е училището, родителите трябва да са заедно с училището в изграждането на една мислеща, свободна и свободолюбива личност, каквито искам да бъдат моите деца.

Ще ми е приятно и полезно да поговорим на тази тема. Кой провежда часовете по мислене на вашите деца?


Дали ще настъпи перфектнияt ден?!

Нотариално бях призована да се включа в поредното предизвикателство за блогъри на Пламен. Много мисли се въртнаха в главата ми, по темата “Перфектен ден
И бях готова да напиша много неща, но преди да ми стигне време да го направя, попаднах на един сайт, на едно училище. И там прочетох: (ще го преведа)

Представете си училище…

в което децата имат свободата да бъдат себе си

в което успехът не се определя от академичните постижения, а от определението за успех на детето

в което проблемите се решават демократично, и всеки има правото да бъде чут

в което можеш да играеш цял ден, ако искаш

и в което има време и място да седнеш и да помечтаеш…

… може ли да има такова училище?

Това е било мечтата на А.С. Нейлс. И той я е сбъдал и е направил такова училище.

Е, моят перфектен ден ще се случи, когато този вид училище преобладава и децата ми могат да бъдат себе си, да играят, да мечтаят и сами да определят успеха си.

Знам, че не отговарям на темата точно, но не може да има перфектен ден, когато няма перфектни училища за децата.


Хората – Кога ли ще им дойде акълът?

Какво трябва да се случи, за да не виждаме табелки като тази?


За снимките и нещата, които ми напомнят

С годините всяко връщане към местата, които харесвам, става все по-приятно. Имах уникалния късмет отново да бъда в прекрасния Грьонинген. Няма да ви занимавам с история, население и т.н. Нито с колела, защото те са толкова много, че човек забравя, че на този свят има и други превозни средства. Ще споделя с вас 3 снимки, които си мисля, че не бих могла да направя у нас. И затова са ми скъпи.

Така съм си представяла една прекрасна книжарница:

Следва магазин за детски играчки:

Настроение по улиците не за пари, а заради собственото ти настроение:

И най-гостоприемното посрещане в магазин:

Мисля, че там дори и въздуха ви помага да направите живота си такъв, какъвто пожелаете. Аз съм щастлива, че бях там и съм сигурна, че ще се върна, защото ми харесва и част от мен остана там. ПРосто Холандия през лятото!


Blog Challenge 11: Изкушението

За четвърти път имам невероятното  удоволствие да благодаря на всички, които ме подкрепиха и написаха своя коментар. Дори и на тези, които ми направиха забележка, че постоянно ги подсещам във Facebook.

Сега, всички очакват да обявя темата за предпоследния BLOG CHALLENGE 11. Както се вижда от заглавието на тази публикация, темата на BLOG CHALLENGE 11 е “Изкушението“. Read the rest of this entry »


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 1,778 other followers