Прави ли се нов бардак със стари к…и?

Първата непозитивна публикация в този блог. Искрено се надявам да е последната. Извинете ме, че наруших собствените си правила, но понякога много боли. 

Извинявам се за нецензурните думи в заглавието. Ще се опитам да са единствените в тази публикация, не съм сигурна, обаче, че ще успея. Простете ми.

Много боли, когато несправедливо те накажат. Много боли в света на възрастните, защото всичко е не както трябва. Дори богинята на правосъдието е със завързани очи. Знам, че честност и справедливост са думи от тълковния речник, чието приложение в практиката е напълно невъзможно, особено в родината ми (не че съм си я избрала сама, но пък сама съм избрала да ме правят на идиот в нея!)
И понеже когато ме удрят мен, нямам проблем да понасям ударите, преглъщам, поемам дълбоко въздух, тегля една дълга… усмивка, отупвам се и продължавам.
Но когато тези хора в тази измислена държава ударят детето ми – няма да преглътна, няма да замълча – ЩЕ КРЕЩЯ!!!!
Да ме чуе министърът на спорта – Свилен Нейков. Да ме чуят от Българската федерация по лека атлетика!!! Да ме чуят всички, защото утре ще убият вярата в справедливостта на вашето дете. Те го правят непрекъснато. Случи се и на състезание по ски за деца от столичните училища. И всички ми казват – забрави – те са такива. Не можеш да се пребориш с тях.
За какво говоря:
Състезанията за деца, не стига, че са от дъжд на вятър, ами имам усещането, че имат за цел да убият желанието на децата да спортуват. И повярвайте ми – правят го прекрасно.

Няма да ви занимавам с личния си проблем, защото него нямаше да го има, ако го нямаше големия проблем – стари к…и, които симулират създаването на нов бардак!
На състезанията по лека атлетика в 21 век се мери на око. Да на око мерят скок от място. При това окото е на човек, прехвърлил 70-те. Нямам нищо против възрастните хора, но с годините зрението отслабва и е добре да ползваме уред. Такъв няма. Така побеждават децата на нашите хора.
Спринтът се мери с хронометри от 50-те години на миналия век в ръцете на също толкова немощни възрастни хора, които едва натискат копчето, за да засекат.
И не стига това, ами с толкова слабо зрение са, че не виждат първия финиширал, защото не е от “нашите”, а виждат втория като първи. Каква любов, каква преданост.

На дългия скок мерят по-точно, но пък записват на хартия и при изготвянето на класирането “внимателно” пропускат резултати, за да могат “нашите” хора (децата им) да се качат на стълбичка.

На ските – в една група се спускат картотекирани състезатели и любители. А да познаем кой ще спечели?! На финала реват деца, защото ските им не били намазани с вакса, каквато любителите по принцип не ползват. Отговорът – еми и състезателите са деца, как да ги спрем. Не ги спирай, те и без това са толкова малко. Направете просто две класирания.

Не спират проблемите дотук – на първата състезателка пускат остарелия хронометър 5-6 секунди след като е стартирала. На втората “от нашите” не виждат, че е пропуснала едно от колчетата. Детето се тръшка, че е сгрешило, те го класират на първо място. Всички го освиркват. А дъщерята на моя приятелка на въпроса как се класира ми отговори: “Набутаха ме на 4-то място, защото не съм от правилния отбор.”
Мисля, че мога да продължа. Но ще спра с извращенията в детския спорт. Ще спра, не за да не досадя, а за да кажа нещо, което ми е заседнало като буца в гърлото.
Не ми пука дали детето ми е първо или последно – ако го е заслужило.
Не ми пука за старците и техни архаични измервателни уреди.
Пука ми за децата. Пука ми за това, че недостойни възрастни убиват желанието на децата да вярват, да се борят и да спортуват.
Пука ми, че в тази държава, на никого не му пука за това какво става с психиката на децата. До там ли я докарахме?
Толкова ли ниско паднахме, че не ни пука какво причиняваме на децата си? Това ли искате за вашите деца. Да ви погледнат в очите и да кажат: Мамо, аз тренирах толкова усърдно и бях пръв. Всички го видях, само съдийте не. Как стана така?
Нямам отговор. Имам очи пълни със сълзи и една бучка в гърлото от безсилието пред безчинствата в тази държава по отношение на децата. Нали в спорта честната игра е най-важната. Така са ме учили. А вие господа – от федерациите и най-вече от тази по лека атлетика – на какво учите децата? Няма да ви позволя да се гаврите с детето ми. Няма да ви позволя да се гаврите и с другите деца. Нека спечели не нашият, а най-добрият. Тогава сълзите няма да са от безсилие и няма да те накарат да спреш и да теглиш една майна на всичко, а ще те накарат да обуеш шпайковете и да се върнеш в залата, за да станеш ти най-добрият.

Така ми се иска да бъде. Толкова ли много искам?!