Майката вървеше устремено напред, детето отзад. А разговорът бе следния:

Майката: Какъв мъж си ти, не можеш едни маратонки да завържеш.

Детете все пак бе на видим възраст междъ 4 и 5 години и не мисля, че мислеше за това дали е мъж и какъв мъж.
Отговори спокойно на майка си: Мога!

Майката ядосано отвърна: Можеш, ти можеш. Нищо не можеш.

Детето с доста по-висок глас: Мога

Майката: Като можеш, защо все аз ти връзвам маратонките?! А?
Детето: Защото ти избра тези с връзките, аз исках онези с лепките. Тях мога да връзвам сам!

Изводите си направете сами. Аз само ще кажа, че обичам децата. Обичам как мислят и се чудя, от злоба ли възрастните ги съсипване и се радваме като спрат да мислят различно, усещаши удоволствието от победата и от факта, че в скучния стандартен свят не сме сами.

Но все ми се иска да вярвам, че доброто, а не злото трябва да победи, и това да се случва не само в американските филми.

Вие искате ли да получите ?

*Вдъхновението ми дойде от публиакцията: http://www.boston.com/business/technology/innoeco/2009/09/dear_general_mills_why_not_put.html

** Картинката взех от: http://www.aps.org/publications/capitolhillquarterly/200611/nobel.cfm

Като малка имах уникалния шанс за рождения си ден и за Коледа да получавам като подарък тази игра. Не помня да съм се занимавала с нещо толкова много, колкото с малките и различни парченца, но помня колко бе интересно и как строях хиляди неща.
Днес, с радост виждам как децата ми се забавляват с тази магия, която не спира да работи за това децата да попаднат в плен на нещо, което ги кара да мислят.

Да, това е играта, която бих избрала за себе си и за всички, които обичам.

Ако и вие обичате да се отдавате на тази магия, споделете радостта си тук.