Днес започва Олимпиадата. Като човек, който обича спорта и е прекарал голяма част от живота си в тренировки, не мога да кажа, че не се вълнувам.
И в този ден ще си призная, че Олимпийският медал бе една от големите ми мечти, която (поне засега) си остава несбъдната. Как изобщо ми е хрумнало, че бих могла да го спечеля?
Хрумнало ми е  през онези прекрасни години, когато децата се осмеляват истински да мечтаят, а не като възрастните да мечтаят за нещата, които биха могли да постигнат.
Ще стискам палци на нашите олимпийци. Много искам някой от тях да сбъдне мечтата си, защото съм сигурна, че всички те като мен са мечтали за този момент. Е, за разлика от мен те са стигнали до Олимпиадата. И затова искам да ги подкрепя.
А на онези, които само смело в детството сме мечтали за своя олимпийски медал, ще пожелая да не се отказваме. Да продължаваме да мечтаем за това, което искаме, а не за това, което можем да си купим.
Само така имаме шанс да се озовем по-близо до нашата мечта, а защо не и да я сбъднем.
Нека се насладим на една хубава Олимпиада и докато гледаме да си спомняме, колко труд са посветили всички, за да стигнат до Лондон 2012.
Благородно им завиждам и ще гледам с трепет и ще стискам палци за нашите спортисти. Не от патриотизъм, а с надежда някой от тях да сбъдне мечтата си, което ще ми даде вяра, че може и моите мечти да се сбъднат, защото днес си имам други, след като медалът се оказа само блян.