Благодаря ви, че сме отново заедно. Днес ще си представя, че съм щраус. Ще си заровя главата в пясъка, но само по отношение на онзи скъп предмет, който кралските особи носят на главите си. И няма да бъда щраус по отношение на темите, които просто си плачат за бошлафене.
И така – вие сте с епизод едно от сезон две на Бошлаф – подкаст за мисли, с мисли и смисъл. Подкаст, чрез който се опитвам да ви предизвикам да не спирате да мислите, да си задавате въпроси и да търсите отговори. Искам да благодаря за цялата подкрепа на ПРОКАСТЪРС.СИО за всичките 20 епизода от сезон 1. И да кажа, че сезон 2 ще се случва с моя прекрасен микрофон ейти, с помощта на една прекрасна млада дама – Ева и, разбира се, с вашата подкрепа, защото без слушатели няма смисъл, а смисълът е важна част от бошлафенето. Надявам се, че ще ни простите, ако качеството на записа не е най-прецизното, но преценихме, че можем да направим компромис само с качеството на звука, но не и с качеството на съдържанието. Така че – Бошлаф-ът се завръща.
И така – с какво се примирявате? Как решавате с какво да се примирите? И колко дълго се борите със себе си, преди да се примирите? Изобщо примирявате ли се?
Преди време в едно хубаво лято след нормална пролет на къмпинга децата в италианските семейства се разхождаха по плажа с учебници. Гледах и не вярвах. Обвиних се, че съм лоша майка, защото моите деца съвсем не се разхождаха с учебници през лятото. И в един момент събрах кураж и попитах една италианска майка:
- Как успявате да накарате децата да учат и през лятото? – Тя се усмиха и каза:
- Не успяваме, но са на поправителен и ако не го минат, ще имат проблеми в училище през следващата учебна година.
Схванахте ли? Онези там, не пишат 3 на релси, за да мине детето, а го оставят на поправка. Детето може да изкара и на поправката три на релси, но ще си е дало сметка, че няма как да мине метър.
А у нас – всички знаем, че ще минем метър. И преди да ме нападнете с моите камъни по мойта глава – че не всеки трябва да знае всичко и няма смисъл да мъчим децата, да обясня. Наистина не всеки трябва да знае всичко. Но когато има правила, е редно да се спазват, защото успокоението, че можем да минем метър, се пренася по-нататък в целия ни живот.
По отношение на пресичането например – пресичам, където ми дойде музата да пресека, защото знам, че ще мина метър и няма да ме глобят.
Карам с превишена скорост, защото знам, че ще мина метър, а и дори да ме хванат, ще измислим нещо.
Само че този метър понякога може да се окаже фатален. Представете си, че учителката на вашето дете е минавала метър с изпитите си. Представете си, че фризорът ви е минавал метър, докато е учел. Представете си колко минати метри има около нас.
Ще си кажете, какво толкова – детето ще научи и въпреки учителката, а за фризорът какво толкова – косата ще порасне, и т.н.
Но ако и лекарят е минавал метър на изпитите? Отново ли ще ми кажете – какво толкова? Убедена съм, че няма.
Та за този метър ми е думата. Дето все искаме да го минем, когато става въпрос да си спестим усилие. И не обвинявам нас. Убедена съм, че всички по природа сме малко мързеливи и доброволно не се подлагаме на допълнителни усилия. Или поне аз не го правя често. Но също така съм убедена, че ако средата не приема минаването на метър, ако хората не приемат минаването на метър, ако има нетърпимост към тези, които минават метър, много по-малко метри ще бъдат минати в тази посока.
И много повече хора ще си дадат сметка, че минатият метър никога не може да бъде изминат, ако не бъде изминат. И това, приятели, зависи от нас.
Пускаме си телевизора: Новини. От екрана един глас ни казва, че цифрите на заразените са… И ние махаме с ръка и си казваме – какво толкова, объркал човекът цифри с числа, нали става ясно какво иска да каже. Нека не бъдем толкова придирчиви.
Получаваме писмена работа, страхотни идеи и мисли, доста правописни грешки. Махаме с ръка и си казваме: Какво толкова, нали има идея, потрудило се е детето. Нека не бъдем толкова придирчиви.
Отиваме в ресторант, сервират ни десерта преди супата, ядосваме се, а приятелят ни ни казва: Стига си си разваляла настроението. Може би днес е първият й работен ден. Ще се научи. Не се карай. И ти махваш с ръка и си казваш – какво толкова, десертът няма да изстине, ще го изям, след като ми донесат супата. И така…
Истината е, че всяко приемане на неприемливото за приемливо, води до увеличаване на приемането на неприемливото за приемливо и накрая става норма.
Как да стимулираме хората да говорят правилно, при условие, че приемаме за приемливо неправилното говорене – по телевизора и в социалните мрежи.
Как да стимулираме хората да пишат правилно, при условие, че това отдавна не е изискване, с което се съобразяваме?
Как да спазваме което и да било правило, при условие, че минаването на метър във всяко отношение се е превърнало в напълно приемливо поведение?
Ето такива въпроси ме връхлитат и отговор нямам.
Преди няколко години аз – професорът – станах студент. И изведнъж попаднах в курс с хора, които учат кино режисура. Професорът ни даде задание за изпита. Трябваше да заснемем 3 минутен филм. Текстът бе от стар български филм, а ние трябваше да запазим думите, но да създадем нов сюжет, а думите да звучат на мястото си в него. Ужасих се. Аз никога не бях снимала нищо на видео, не бях правила дори аудиозапис. И реших – ще бъда истински студент. Отидох да говоря с професора, който не знаеше, че и аз съм професор, и още по-добре. Опитах се да му обясня, че уча театрална режисура и тази задача е малко извън моите цели. Просто исках да се скатая. Той ме погледна и каза: Това е задачата за всички, ако имате проблеми, сменете курса. Побеснях. За първи път в живота си исках малко снисходителност, и не я получих. Но се ядосах. Измъчих се, но успях. И днес благодаря на този човек, защото ме накара да преодолея страха си, да пробвам – да науча нещо ново. И му благодаря, че не минах метър.
И си обещах, че няма да минавам метър. Но се опитвам да разбера кога спряхме да учим децата си да си градят критерии за приемливо и неприемливо и ако това продължи – докъде ще стигнем?
Искам да чета текст, който освен прекрасна идея, е и написан правилно.
Защото ужасният правопис не е по-грозен от дупката на чорапогащника или от лекето на бялата риза. Само че за дупката и лекето нямаме проблем да приемем, че е нещо, което трябва да се избягва, но за правописа – е, какво толкова.
И си мисля, че уважението към себе си, трябва да включва и високи изисквания към това, което правим. На първо място ние трябва да искаме от себе си да спазваме високите критерии. Но ясно си давам сметка, че когато ние се мъчим да спазваме високите критерии и виждаме как може и без това, ни е нужна изключително силна мотивация, за да продължим да го правим.
Ето така – напук. Опитвам се да бъда непримирима към посредствеността, която се превръща в норма – приемлива норма.
Мисля си, че посредствеността е по-страшна от всичко, защото замъглява критериите ни за много неща. Учи ни, че може и ето така – да минем метър.
Иска ми се да се опълчим на този начин за минаване на метъра и да осъзнаем, че няма как да минем метър за повечето неща. Защото един ден това ще се окаже фатално. И ми се иска да спрем да се оправдаваме с – те и другите така правят.
Защото ако започнем един по един да не проявяваме немърливост и да проявяваме нетърпимост към посредствеността, убедена съм, че лека полека нещата ще се променят.
И си мисля, че нямаме друг избор, освен да го направим, при това за важните неща. Защото ние имаме нетърпимост към посредствеността по отношение на дрехите, с които сме облечени, по отношение на цвета на косата ни, когато се боядисваме, по отношение на опаковката на поредния ненужен продукт, който си купуваме, за да се почувстваме по-добре.
Но нямаме същото ниво на нетърпимост към липсата на пълен член в 90% от лепенките, на които пише “ОбектА е под видео наблюдение”. Защото на практика ОбектЪт е под видео наблюдение. Знам, че животът няма да се промени от тази грешка, но животът се променя много, когато започнем да приемаме за нормалност тази грешка, следващата грешка, по-следващата и така един ден рано или късно ще стигнем до онази грешка, която ще е фатална.
Така че нека бъдем с високи критерии на първо място към себе си. Нека проявяваме нетърпимост към минавамето на метъра – от всички и във всички области. Защото не е въпрос дали нещо ще се случи или не, въпросът е да се научим, че така увеличаваме риска нещо да се случи и да се окаже, че много минати метри, на практика са ни довели до проблем.
И ми се иска да си дадем сметка, че е важно да не минаваме метър както за маловажните, така и за важните неща. Не искате да изпиете някакво кафе – искате хубаво кафе. Не искате някаква почивка – искате хубава почивка. Не искате някакво вино – искате хубаво вино.
Е, искайте и хубав текст, написан грамотно. Искайте добро преподаване, а не просто говорене. Искайте добро управление – не някакво.
Защото човек рано или късно получава това, което иска. Въпросът е, когато този момент дойде, да не се окажем изненадани от това, което сме получили.
И, разбира се, имайте високи критерии и към мен. Към този Бошлаф – не само към този епизод, а по принцип към подкаста – пишете ми в страницата във фейсбук, абонирайте се за канала ни в ютюб, следете профила в инстаграм.
Без вашата обратна връзка, няма как бошлафът да става по-добър. И ако има нещо, което много ми се иска светът да научи от короната – това е, че без добро образование, без образовани и мислещи хора, няма как да бъдем подготвени да се справим с предизвикателствата, които ще се изправят пред нас. Като човек, който се занимава с комуникация, знам, че по отношението на кризите въпросът не е дали ще дойдат, а кога. И още по-важното е – колко добре ще сме подготвени да се справим. Убедена съм, че образованието и непримиримостта с посредствеността във всяка област на живота ни, ще ни направят по-подготвени за справяне с предизикателства.
И понеже традицията от първия сезон бе да завършвам с перифраза на поговорка, този сезон, ще е друго. Ще завършвам с мисъл, която не ми излиза от главата, а не е казана толкова отдавна. И така в този епизод цитатът е на Айн Ранд. Защо от нея? Един от конфликтите, които присъстват в романите й, е сблъсъкът между посредствеността и таланта. И така Айн Ранд казва: “Посредствеността не означава посредствена интелигентност, тя означава посредствена интелигентност, която негодува и завижда на по-добрите от нея.” И допълва: “Посредствеността се страхува най-много от неласкаво сравнение с качеството. Качеството я изобличава.”
Нека не правим компромиси с качеството.
Бъдете здрави, пазете се, но дистанцирайте се физически, а не социално от хората, които обичате, защото тези хора имат нужда от вашата любов. Обичам ви.