За списъците с 10-те неща

Вчера се запознах с един прекрасен млад човек, запален туристически блогър. Той, без да знае, че някога и аз пишех активно в блога си, ми сподели, че има усещането, че предава доверието на хората, които са го последвали, ако не пише в блога си. И аз се почувствах много виновна.
Вярно е, че никой не ми е писал с възмушение, че не пиша тук, но все пак ми стана гузно. И ето, че след толкова време, сядам отново.
Някои могат да си кажат, че съм намерила пряк път към по-добрата страна на нещата, и егоистично не искам да го споделям. Ще ви разочаровам – още го търся. Но истината е, че с течение на времето осъзнах,  че търсенето или пътят ми доставят по-голямо удоволствие от постигането и намирането. Така че, търся и не спирам. И особенно приятно ми е, че се връщам малко преди Коледа.

check-something-off-your-bucket-list-todayТърсенето ми стигна дотам, че осъзнах, че нямам свой списък с 10-те неща, които искам да направя докато съм още на този свят. И понеже нямам такъв списък, ще ви попитам дали вие имате?

Ако да, какво преобладава в него:
– пътувания или преживявания? – материални неща или емоции? – чувства или мисли?

И ако имате списък, какво ви пречи да започнете да го изпълнявате още днес? Това не е ли именно търсенето на по-добрата страна на нещата?
Та – да създам или да не създам свой списък с 10-те неща, които да направя докато съм още тук?
Вие сте на ход.

По средата не е по-добрата страна на нещата

middleМного отдавна не съм писала в блога. И когато днес го отворих, видях тази публикация да седи в черновите. Реших да я публикувам, с условието, че там където пише фотограф, можете да сложите която и да било друга професия. Смисълът ще е същия.

Напоследък често се сблъсквам с хора, на които им е прекрасно по средата. И под по средата имам предвид (а не в предвид) посредствеността. За кого (а не за кой) говоря.
Говоря за тоталната ни примиримост към посредствеността, замаскирана с:
– той/тя  има добри намерения
– той/тя не го направи с лошо
– той/тя толкова си може
– той/тя има нужда от изява.

Мога да продължавам още много. Но говоря за:

– Това, че имам добър фотоапарат, не ме прави фотограф.
– Това, че от време на време пиша в блога си, не ме прави журналист.
– Това, че ходя на курсове по импровизационен театър, не ме прави актриса.
– Това, че уча театрална режисура, не ме прави режисьор.
– Това, че готвя, не ме прави готвач.
– Това, че обичам хубаво вино, не ме прави винен експерт.
– Това, че са ми интересни криминалните филми, не ме прави криминалист.

И пак мога да продължавам много. Надявам се, че схващате накъде искам да отведа мислите ви.
Професионалистите се отличават с онези 10 000 часа работа, които ние аматьорите нямаме. А дори и да имаме, ни е нужно образование (не е задължително диплома, защото има много непрофесионалисти с диплома).
Но по-ужасяващото за мен е, че професионалистите, водени от добри намерения, подкрепят изявите на непрофесионалистите и с това ги легитимират в очите на тези, които им имат доверие.
И така колелото се завърта и посредствеността се превръща в еталон, с помощта, разбира се, или с бездействието на професионалистите.
Огледайте се – пълно е неща по средата – те не са чак толкова лоши, но изобщо и не са добри. Те са повече и ние приемаме средата за върха. А това е тъжно, не толкова за професионалистите, колкото за нас самите. Защото смаляваме обхвата на мечтите си и лекичко започваме да мечтаем и ние да се озовем по средата.
Решаваме, че след като другите всички са фотографи, то и ние след 2000 снимки, можем да извадим 1-2 хубави и да се наречем фотографи. После започваме да предлагаме услугите си на други за кеф, после за пари и ставаме професионални фотографи. Ама не. Натискането на копчето, когато апаратът е добър и настроен на автоматичен режим не ме прави фотограф. Същото мога да кажа и за много други неща.
Така че бъдете внимателни, когато подкрепяте усилията на някой да блесне. Не казвам да го спирате, а да го вдъхновявате да стане професионалист, а не да се нарече професионалист.

Дяволът се крие в детайлите

Тези, които ме познават, знаят моята силна привързаност към обувките.
Не казвам, че е нормално, но аз не просто обичам обувките. Аз си създавам впечатление за хората, според обувките им.
И така много дълго време обувките превръщаха един човек в “мой” или “не мой”.
С годините се научих да се вслушвам в тази си слабост, но и да “позволявам” на хората да не са винаги с обувките, които харесвам.
С което съвсем не искам да кажа, че една прекрасна и любима моя дама, не си отиде до вкъщи, за да се преобуе, само защото в погледа ми се четяло неодобрението на обувките й.
Но всичко това е в кръга на шегата, и не съвсем.
TEDxNBU2015_272 Може би на тази снимка не се вижда много ясно, но връзките ми са вързани съвършено. Не само че са от страхотна дантела, но и паднелката е в правилна форма и си остава така докато не събуя обувките.
Е, колкото и да ми е мъчно, и въпреки страстта ми към обувките, живях 43 години в тотално неведение. Малко преди 44 си рожден ден научих истината. Мислех си, че връзването на обувки е нещо, с което съм се родила. Умение, което няма как да не владея до съвършенство. И точно тогава попаднах на това видео:

И то премени животът ми. Сега всеки ден съм със съвършено прецизно вързани обувки и това ме прави супер щастлива.
Искам да го споделя с вас.
Не е за вярване как нещо толкова незначително на пръв поглед, може да промени усещането ми за красота.
Дано да направи и вас по-усмихнати. А и да започнете да си връзвате обувките по правилния начин.
Успех!

Празник на студентите

Сутринта, когато събуждайки се пуснах радиото, чух, че полицията се подготвя за студентския празник. Увеличава патрулите, ще следи за шофиране в пияно състояние, за сбивания- въобще подготвят се за студентския празник.
Това може би е и една от причините да не празнувам този празник.
Както и не разбирам защо празникът на труда се чества с нетрудене. Но какво ли мога да разбера аз?
В ситуацията, в която сама се поставих, аз съм доцент – студент. Хем доцент, хем студент. И логиката подскавза, че трябва да празнувам двойно.
Вместо това, ще почета малко от „Работата на актьора върху себе си“ на К. С. Станиславски. Ще си подготвя лекциите за утре, а вечерта ще отида на Импро клас. Така ще отбележа празника, който би трябвало да бъде празник на възможността да се учиш и развиваш, а не празник на безграничното пиене и пеене.
Който пее зло не мисли, но ако и пие се чудя дали изобщо мисли.
Тази година се срещнах със страхотни студенти – като колеги и като такива, на които преподавам.
Благодаря на всички!

И нека всеки избере как да отпразнува празника, без да се среща с органите на реда.

Когато има повече от една реалност

Всички знаем, че всеки от нас е една вселена и живее в свой собствен свят.
Когато обаче нашият свят започне драстично да губи връзка със световете около нас, може би е време да се запитаме дали малко много не сме се отдалечили от посоката.
Представете си, че аз си вярвам, че съм страхотен преподавател. Но в лекциите ми няма студенти. И така цял семестър. Два. Дали не е нормално да се запитам дали няма някакъв проблем? И доста често хората в подобна ситуация обвиняват студентите. Те не могат да ме оценят.
Но ако вместо на лекциите ми, студентите излязат на протест и заявят публично, че не искат аз да им преподавам?
Не е ли редно, независимо, че съм убедена колко съм добра и достойна, да потърся друго поприще или поне друго място, на което да преподавам?
Ако на мен ми се случи такова нещо, ще си тръгна.
Но една година протестирахме, а те не си тръгваха. Не разбраха, че има яма между нашия и техния свят.
Сега един друг човек не разбирах, че не го искаме. И си мисли, че ние сме криви.
Дори и да сме, не го искаме. И е редно, ако е толкова голям, колкото си мисли, че е, да не се опитва да стане част от нас. Защото ние не го искаме.
Не всеки е добре дошъл при всеки.
И не знам в колко измислен свят трябва да живее човек, за да не вижда, че е нежелан. Нежеланият със сила няма да стане желан. Със сила хубост не става. Въпреки че съм убедена, поне в моя свят, такива хора, хубост не могат да направят.
И се чудя, къде са психолозите? Къде са психоаналитиците? Има психически проблем и е време да го разрешим. Живеем в паралелни реалности, които се блъскат една в друга, без изобщо от това да произтича нещо, за едната реалност, а само гнус, потрес и унижение за другата реалност.
Има нещо гнило в България. Ама наистина.

Oт канарчетата до Хамлет

Онази вечер минавайки през каналите в търсене на безмислие за заспиване попаднах на началото на филма “Сезонът на канарчетата” по БНТ. Започнах да гледам. И въпреки че с всяка минута погнусата от миналото напираше в мен, изгледах целия филм. За първи път изпитах истинско съжаление за себе си, че 18 години от моя живот са минали в този ад. Знам, моите години не са били чак такъв ад, ужасите на режима са вече били “поносими”, но въпреки това само като си помислих за погубените животи, достойнства и хора, ми стана гнусно.
И вместо да заспя, се събудих. Ум не ми побираше как може да има млади хора, които искат да се върне това. И се чудя, дали знаят и гнусната част от историята или само искат всички да са равни на хартия, да не работят и да се чувстват прекрасно в клетка?! Не намерих логично обяснение.
На следващата вечер попаднах на представлението “Хамлет” на Явор Гърдев. Усетих толкова много неща. Усетих свободата да направиш своя Хамлет. Усетих силата на театъра. Вдъхнових се.
В залата имаше толкова млади хора. И всичко се разби на парчета, когато чакайки за палтото си чух коментарите на младите за пиесата. Те се въртяха основно около няколкото голи тела.
И тогава разбрах. Ако всичко, което те впечатли от тази пиеса, са голите тела, ти наистина заслужаваш да живееш в социализма. Там голите тела поне ще ти липсват. И може би  прекалената голата идва в повече на хората и те искат да се спасят от тях в миналото.
Но миналото има и своята тъмна страна. Нека направим така, че младите да знаят и за нея, преди да искат да се върне идиличното безсмислие на живуркането в клетка.
Не знам какво се получи от този текст, не знам дали разбрахте колко силен шамар ми зашлеви “Сезонът на канарчетата” и как се събудих с пълната убеденост, че трябва да се познава миналото, за да не се повтори. Никога. За да може да има различен Хамлет, пък дори и той да не се харесва на някои.

Не съм на 30, но се чувствам млада

Търпеливо мълчах, но не издържах. Дискусията, която тече за това на колко години какво трябва да правиш ми идва в повече, защото:

– Аз не съм брънка от някаква машина, която започва определена операция в определен ден и час.

– Аз не съм безчувствен биологичен организъм, чиято единствена цел е да се възпроизведе.

– Аз не съм длъжна да се съобразявам с очакванията на другите, както и те не се съобразяват с моите.

– Аз живея в свят, който предлага много възможни пътища, и вярвам, че всеки има свободата да избере своя път.

– Аз може и да не одобрявам какво правят с живота си много хора, но нямам право да ги дамгосвам и отричам.

– Аз съм се научила (или по-скоро мен са ме научили), че хората са такива каквито са, а не каквито аз искам да бъдат.

И днес, на много повече от 30, пия бира в парка,  купонясвам до зори и правя и други щуротии. Да, и това не ми пречи да съм отговорила на всички изисквания на обществото към мен – омъжена, с две деца, прилична работа.
Но съм се омъжила, не защото трябва, а защото и след 20 години не мога да си представя живота без съпруга ми и редовно благодаря за късмета да го срещна.
Не съм родила две деца , защото така трябва, а защото цялата ми същност искаше тези деца, точно от този мъж.
И напълно разбирам онези, които не искат това. Причините могат да са хиляди, но са си техни.

И нека спрем с това да се оправдаваме за свободата да избираме. Аз така избрах. Те избраха друго. Важното е да останем хора, да бъдем добри хора и да се опитаме да търсим онова, което ни събира, а не онова, което ни разделя.

А какво ще правиш ти, с твоя живот, е нещо, което само ти и никой друг трябва да реши. Иначе ще живееш нечий друг живот.