За мен е въпрос на чест да бъда на площада

Тази публикация е в отговор на предизвикателството отправено ми от Крис. На свой ред предизвиквам: Събина, Ади и Кико.

В деня, когато прочетох кой ще е шеф на ДАНС, онемях. Всичко съм си представяла, но това надмина и най-смелите ми фантазии. Знаех, че този път ще отида на площада и ще остана там, докато тези хора, които изобщо нямат връзка с реалния свят не си отидат.
И така всеки ден насетне оборудвана със свирка, вода и торба за боклуците тръгвам в уречения час.
Защо?
Защото този път обидиха достойнството ми. Не че и друг път не са го правили, но сега прекалиха.
Защото искам най-накрая нещо нормално да се случи в тази държава.
Защото на площада виждам едни от най-смислените хора, които познавам.
Защото виждам млади хора, които не са съгласни да ги правят на маймуни.
Защото ако и този път не сме достатъчно упорити, животът ми ще е преминал и няма да ми е останал глас да викам: „Който не скача е червен“.

С този мотив започна съзнателният ми живот през 1989 г. Не искам да повтарям едно и също до края му.
Какво искам. Няколко простички на пръв поглед неща:
1. Нов избирателен кодекс
2. Закони против ограбването на държавата, които да се спазват.
3. Свобода на словото и нормални медии
4. Ред и законност.
5. Трансформация на образователна система

Скромна съм. И сигурно съм луда да вярвам, че това може да се случи.
Но вярвам, защото виждам как блестят очите на хората на площада и виждам, че това са усмихнати, интелигентни, умни, можещи хора. Тях не могат да купят с бира и кюфтета.