Слушате ли Бошлаф?
Или по-добре тук да попитам:
Четете ли текстовете от епизодите на Бошлаф?
Хайде сега да видим кой може да ми отговори с “Не”. Само този, който не го слуша. Но ако не го слуша, как ще разбере, че го питам дали го слуша? А? Така че аз чувам как високо и с ентусиазъм вие изкрещявате: “Даааа”. Усмихвам се и продължавам.
И така, след като задодох въпрос, който може да има само желания от мен отговор, искам да Ви помоля да си помислите за всички безсмислени въпроси, които задаваме, колко често го правим и защо.
Ще ви изчакам малко, за да видим дали сме се сетили за едни и същи въпроси.
Ще започна с тези, които са ми най-забавни:
– Имате ли часовник?
Можем да заменим часовник с каквото се сетите: запалка, огънче, 20 стотинки и още и още.
На когото и да зададете този въпрос каквото и да ви отговори, какво ще правите с отговора.
Ако ме попитат дали имам огънче, аз отговарям “Да”, но не подавам запалка. С какво информацията, че аз имам запалка решава който и да било проблем на питащия?
Разбира се, ако искате да ми играете наопаки, ще ми кажете, че ако знаете, че имам запалка, можете да ми я поискате.
Но след като изпуша цигарата си и вляза в заведението, се оказва, че на масата ми има свободен стол. Тоест – на него не седи никой. Вие се приближавате и с усмивка на лице, виждайки празния стол, ме питате:
Седи ли някой?
Аз с усмивка на лице Ви отговарям:
- Не.
Вие понечвате да вземете стола, аз загубвам усмивката си и казвам:
Но не е свободен. Чакам една приятелка.
Можехме да разменим по-малко изречения и да не губим усмивката си, ако просто бяхте попитали: Мога ли да взема стола?
Тогава щях да ви кажа – съжалявам, но чакам една приятелка.
И поне едната страна в разговора – аз, нямаше да загубя усмивката си.
Колкото и абсурдно да ви звучи, все още по улиците има хора, които или не ползват Google Maps или не могат да ги ползват както трябва. Разбира се, тези мои изводи съвсем не са повлияни от факта, че най-често срещам такива хора около Центъра за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски”, който е около нас.
Та около този център днес една дама ме спря, за да ми каже:
Здравейте, тук някъде има психодиспансер, нали?
Да, отговорям възпитано аз.
Наблизо е нали?
Да, отговарям възпитано аз.
Ще стигна ли до 5 минути.
Да, отговарям възпитано аз.
Вие друго освен да, знаете ли? Аз как да го намеря, като само да ми отговаряте.
Забързах хода си и избягах. Обикновено съм по-отзивчива, но реших, че този път ще спася себе си. Тя нито един път не ме попита къде се намира психодиспансерът.
Преди няколко дни две дами, после разбрах, че са майка и дъщеря, облечени шикозно, с модерни смарт телефони си седяха пред задния вход на Психодиспансера и се въртяха, така че стрелката на картата да уцели посока към крайната им цел. Приближавам ги. За мой лош късмет, кучето (то участва в много епизоди на Бошлаф, както сте забелязали) се спира да души нещо. И без да искам чувам абсурдния разговор. И изречението:
- Тази с кучето може би живее наоколо. Да я попитаме.
Поемам дълбоко въздух и очаквам въпроса:
– Наоколо има ли луди? – този въпрос бе насочен към мен, но аз много не исках да го поема и се направих на разсеяна.
Дъщерята, която явно си помисли, че не съм чула, с по-висок глас каза:
Госпожо, наоколо има ли място за луди?
Ей, как сега да отговоря. И понеже съм си луда, с усмивка на уста, казвам любезно:
Всички сме хора, дори и лудите. И тук и там – има място за всички.
Майката я поглежда и с удовлетворение й казва:
Наблизо сме. Вижда се, че лудите са тук.
Бях щастлива в този ден. Бях помогнала на две жени да изпитат приятното усещане, че са близо до целта си.
Но освен неправилно зададени въпроси има един, който е правилен, но никой не се интересува от отговора. И този въпрос е:
Как си?
Защо ме питате как съм, след като изобщо не ви интересува. Кажете ми просто “Здравей” и млъкнете. Ами ако не съм добре и имам нужда от това някой да ме изслуша.
“Как си?” се е превърнал в израз, който запълва глупавата тишина при среща на два души в началото. И понеже всеки го е усетил, никой дори не му обръща внимание. Аз обаче, понеже искам да предизвиквам хората – дано още ме слушате – винаги отговарям с “Много добре, дори отлично”. Това стряска човека срещу мен. Защото отговорът, който се очаква е “Добре, а ти как си?” и толкова. Никой не иска да слуша, че съм зле, защото ще започна да се оплаквам, нито че съм много добре, защото той ще започне да се чувства зле.
Така че: Как сте?
Нали се сещате, че не мога да ви чуя.
Искрено се надявам да не сте просто добре, а много добре, дори отлично. Защото ние сами си правим това как сме. Или позволяваме на другите да ни го направят.
Tака че следващия път, когато попитате някой как е, дайте му шанс да ви разкаже. Или не го питайте.
Стана малко по-сериозно, отколкото ми се иска. Затова нека се върнем към онези забавните.
Седите си вкъщи, партньорът ви се прибира вир вода, а вие с усмивка го питате: Вали ли навън?
Е, не. Участвах в предизвикателството с ледената кофа вода.
Знам, че не го правим с лошо. Но го правим без да мислим. А аз искам да мислим, нали затова е този целият бошлаф – за мислите и мисленето. Преди да отворим уста и да кажем думи, подредени така, че не казват нищо.
Другите ужасно смислени въпроси, които ме побъркват са на родители към деца:
Как беше днес в училище?
Какво обядва?
Имаш ли домашни?
Ще спра. Няма да ви карам да се съмнявате в здравия си разум. Разбира се, че има значение какво яде детето. Има значение и какво се случва в училище. Има значение и за детето и за вас дали има домашни, но…
Така зададени тези въпроси са по-скоро проява на учтивост, отколкото израз на заинтересованост и грижа. Толкова са общи, че детето вече си е изградило навик как да ви отговаря, за да го оставите на мира. Тези въпроси не са покана за разговор, те са отбиване на номера.
Вместо “Как беше днес в училище?” можете да го попитате “С какво ще запомниш днешния ден в училище?” или
“Кой предмет днес беше най-интересен?” или “Какво ново научи днес в училище?”.
Мисля, че схващате накъде бия. Задайте въпрос, който изискава смислен отговор. Задайте въпрос, който показва, че се интересувате. И, уверявам ви, ще получите страхотни отговори. Стига да искате.
Сами можете да намерите по-добри варианти на останалите два въпроса: “Какво обядва?” и “Имаш ли домашни?”.
Понеже децата са страхотни в идентифицирането на глупави въпроси, ще си позволя да ви припомня някои страхотни отговори, които са верни, но ние възрастните, понеже не си признаваме, че въпросите ни са глупави, ги оценяваме като грешни. А те не са.
Къде е подписана Декларацията за независимостта?
В края на страницата.
Какво ти трябва, за да играеш с топка?
Топка.
Мога още много да ви споделя, но децата са страхотни, защото разшифроват въпроса както трябва, а не както си мислим, че трябва. Затова и ако попитате едно дете “Как си?”, ще последва лавина от обяснения.
В един сайт за вицове – има много такива, прочетох следното:
Житейски съвет за здрав брак:
– Ако не искате да ви лъжат, просто не питайте.
Ще си позволя да перифразирам този съвет, защото ако искате да ви отговорят, задайте конкретен въпрос.
Просто е. И животът става по-лесен, защото няма нужда да се чудим какво иска да попита питащият.
Знам, че сме експерти по отговори на литературни въпроси за това, което е искал да каже авторът.
Но също така знам, че всеки е усетил лицемерието в това. Каквото е искал да каже авторът – казал го е.
Важното е аз какво съм разбрала. Важно е за мен и за успеха ми в училище. Иначе, не е пък толкова важно.
Но въпросите в комуникацията ни с близките ни хора са важни за добрите ни взаимоотношения.
Важно е да знаем какво искаме да знаем и да задаваме правилните въпроси.
Има много книжки с въпроси, по мое време бяха гатанки, сега са въпроси за интелект или най-малкото подготовка за тест за интелигентност. И с всички тях децата се справят по-лесно, защото виждат това, което е.
Ние възрастните – това, което си мислим, че е.
Така че, въпросите имат значение, особено ако отговорите са ви нужни.
И понеже ожаднях, докато си бошлафя с вас, ще ви попитам:
- Какво става, когато един лимон попадне в Ада?
ЛИМОНАДА, разбира се, че лимонада.
Питайте. Не спирайте да питате, нищо, че сте пораснали вече. Продължавайте с питането.
Но питайте конкретни въпроси. Те предполагат конкретни отговори.
Ако искате да се случи разговор, не задавайте въпроси, на които човек лесно може да се измъкне с двусричен отговор,
особено ако е НЕ. С “Не” разговорът приключва. А надали това искате.
Аз поне много обичам да си бошлафя и Не-то не ми е любимо.
Ей така отлетя и този епизод. Почти не ми остана време за най-любимия ми безсмислен въпрос.
Спите ли?
Не чувам тези, които съм успяла да приспя, да крещят ентусиазирано “Даааа”.
Как да отговоря с “Да” на този въпрос. Винаги съм се чудила.
Още по-ужасното е, че когато спя и някой се надвеси над мен, за да ме попита дали спя, аз вече спирам да спя.
Така че не питайте хората дали спят. Моля ви.
Както се надявам и вие да не сте проспали този епизод на Бошлаф.
Абонирайте се, споделяйте, пишете ни на страницата във Фейсбук – въпроси, които ви влудяват, ще се радвам да съберем повече.
И тъкмо, когато си помислихте, че този път няма да перифразирам поговорка, аз ще го направя:
Какъвто въпрос си надробиш, такъв отговор ще си сърбаш.
А може и по-иначе: Какъвто епизод на Бошлаф си пуснеш, такъв ще си слушаш. (Или четеш.)
Благодаря ви, че бяхме заедно. Очаквам ви с приятели следващия път.
Обичам ви!
Можете да чуете епизода на страницата на Бошлаф в Anchor.
Moжете да посетите и да харесате страницата във Facebook и да последвате профила ни в Instagram.
А можете и да го гледате: