Спокойно, няма да се налага да сложим знак 
.
Няма да говоря за онази любов, която можем да си купим. Искам да поговорим дали наистина правите нещо за любовта, дали се грижите за нея, дали я ухажвате или просто след определен брой години я приемате за даденост.
Преди време прочетох книгата на Ерих Фром „Изкуството да обичаш“ и много се замислих за дребните неща, които правят любовта любов.
Сетих се и за безкрайните мили жестове, които карат всеки човек да се чувства обичан. За думите, които често премълчаваме, защото се страхуваме да не изглеждаме уязвими. А всъщност от правенето на толкова много неща, забравяме, че трябва да правим и любов – да се грижим за любовта, да я поливаме, да я торим, да й се радваме, защото тя много бързо може да отлети. И тук, няма как да пропусна „Don Juan de Marco“ и колко много научи героят на Марлон Брандо от Дон Жуан.
Затова правене на любов ми се иска да се замислим. За душата, не за тялото. Защото какво е любовта без душа.
Кога за последен път казахте на глас на някого, че го обичате? Кога се разходихте под звездното небе и мечтаехте заедно с любим човек? Кога отделихте време да поговорите с детето си за неговия свят? Кога спряхте, за да се насладите на красивия мак по пътя?
Не бързаме ли прекално много занякъде, забравяйки, че няма по-тъжен миг от това да се озовеш на мечтаното място сам, без да има кой с теб да сподели мига?
Вчера една много любима моя приятелка сподели следното: „Родителите ни са танцували по двойки? А ние – всеки сам със себе си.“ Какво е танцът ако не любов и споделяне на чувства? Защо все по-често танцуваме по пътя си сами, без да имаме партньор, който заедно с нас да се понесе в танца и да можем да разчитаме един на друг в любовта – душевната, не телесната. Накъде отиваме?
И вместо край, най-страхотният танц, който все още очаквам да изтанцувам:
[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=dBHhSVJ_S6A]
WOW….otnovo bolezneno tochna! Pravo v desetkata!
A mozhe bi ponyakoga kolkoto i da iskame da tantzuvame po dvojki, v sledstvie na gorchivata predistoriya i podsuznatelniya instinkt za samosuhranenie, izbirame solo izpulnenie….
Очарователно!!!
Дам, в един момент от живота си човек трябва да спре и да се огледа, да преосмисли какво е наистина ценното за него, кои са малките неща които го правят щастлив и без които всяка постигната цел се обезмисля…дали са професионалните успехи постигнати с жертвата да не виждаш най-близките си хора, дори да ги загубиш или насладата от работата, без тя да те обсебва и да се превръща в пречка за душевната любов и вниманието, което любимите ни хора заслужават…. в този контекст за много хора изборът се оказва труден, поради една простичка причина – на практика, истинската и чиста душевна любов често те въвежда в конфликт с ужасно материалния свят, в който живеем и в един момент рискуваш да се превърнеш в наивен глупак или в най-добрия случай леко луд странник 🙂 Да натрупаш болка, която трудно се лекува или да развиеш безвъзвратно „инстинкти“ за оцеляване в танцовия салон на соло изпълнителите… Въпреки това вярвам, че с избора на пътя, намираш и спътниците, с които ще си щастлив да го извървиш и които гледат в твоята посока, с твоите очи 🙂
Ако любовта забравим, значи нищо не ни е останало. А на т.нар. „механично“ ежедневие не бива да се поддаваме изобщо. Защото когато някой ден стигнем до следващата фаза на съществуване, която за момента приемаме за абстрактност, ще усетим много силно липсата на „тук“ и „сега“. На всичко красиво, цветно и жизнено, което ни заобикаля… и което ухае невероятно. Благодаря ти, че ми припомни за този хубав филм, Ал винаги е бил за мен „истинският“ мъж 🙂 А във филма, той определено е човекът, който „вижда“ много по-добре от мнозина други… Точно защото говорим не само материя, но и за дух. По този повод искам да ви предам малко пролетно настроение и да ви поздравя с наскоро цъфналите фиданки навън!
И все пак, в крайна сметка всичко опира до…
Ако няма любов – нищо няма… Тя е същността, останалото обвивка…
С жена ми сме гледали “Don Juan de Marco” 3 пъти… Един от любимите ни филми… A тази сутрин (преди да прочета Правите ли любов?) си слушах Have you ever really loved woman на Brian Adams… Чудно, нали? 🙂
Деси,
невероятна си. Винаги успяваш да разчувстваш всеки, който влезе в блог-а ти.
Напоследък много често ми се случва да се замислям за любовта, усещането за живот, радостта от всеки момент. Винаги съм се опитвала да не подминавам нещата и да им се наслаждавам и често това е било споделено с най-любимите ми хора.
Една приятелка ми каза, че съм „голяма идеалистка“ и нещата в реалния свят не се получават точно така, както на мен ми се иска. Е, аз пък искам да си остана идеалистка, да не се поддавам на ежедневието и да остана с мечтата си, че човека, когато обичам и с когото живея, ще остане завинаги най-обичания и желан „обект“.
А когато ми се случи да съм в лошо настроение се сещам за „Криле на желанието“ и отново политам.
Танца – сигурно винаги ще търся партньора, който да ме накара да ми изтръпнат краката, но никога не губя надежда, че ще го намеря.
За реалността:
Всеки ден казвам „Обичам те“, разхождам се с любимия човек и често спирам да се насладя на красива гледка или цвете… И какво? Определят ме като „луда“, „ужасно захаросана“, „лигаво романтична“, „превземаща се“…
В днешно време, за съжаление, да си такъв не е модерно, а дори отричано 🙁
Изглежда май сме домоде, не се вписваме в съвременния $$$ свят, където се гледа не цветето, а лъскавата кола; не се казва „Обичам те“, а се казва „Бебчооооооо, ще ми купиш ли..?“; не се разхождаш под звездното небе, а в „МОЛ“-а или тропкаш с токчета полугола в „БИАД“..
Май за повечето хора вече любовта е само плът и телеса, без никаква душа
Тъжно 🙁
Напълно съм съгласна с написаното от Crimson, но все пак ние избираме какви да бъдем и как да разбираме любовта. Аз лично не отричам разходките в МОЛ, особено когато е студено, но не спирам само до тях. Любовта е „опитомяване“ (като лисицата от „Малкият принц“) и от нас зависи как ще я изживеем – в БИАД или на зелена полянка с диви ягоди и малини….
Разбира се, че всичко зависи основно от нас, обаче малките момиченца и момченца, родени по време на върлуващата чалга култура няма как да не бъдат дори минимално повлияни от нея.
Единственият начин да успееш да възпиташ нормално едно дете в днешно време е да имаш здраво семейство, интелигентни родители, както и приятелска среда, която не се интересува само от Кайени. Съжалявам, че малко избягах от темата, но случващото се навън е наистина много страшно и всичко споменато по-горе е резултат от него.Жаждата за власт, пари, себедоказване направиха от човека звяр-единак, който не може да прави компромиси. А в крайна сметка, любовта не може без тях…
П.П. Е, пазар, разходка, кафе и разнообразие в „МОЛ“-а не е зле, но ежедневие там – пагубно!
Твърде много негативизъм, Crimson. Съгласна съм, че България не е най-прекрасното място за живеене и от това страда и любовта. Но все пак, все пак… не сме си избирали къде да се родим и следва да си помислим защо точно ние сме посветени на тази действителност, лишена от нежната любов. Наистина всичко е строго индивидуално. Зависи доколко съумяваме да изживеем мига (защото това е умение, а не талант), да му се насладим. Независимо дали ще е в МОЛ-а, на полянката или в БИАД. Монетата има две страни – както и любовта ги има. Ти казваш „случващото се навън е наистина много страшно“. Аз бих казала „всичко си има своя чар“. Не си мисли, че си падам по турбочалгата – има далеч по-приятни начини за прекарване на времето. Но – съгласи се, че всеки от нас (дори и ти) е имал момент на „умопомрачение“, в което е танцувал на „Шампанско и сълзи“ например… и пак е изживявал любовта по един чаровен начин. И това може да е весело, а не тъжно. Да е забавно, а не страшно. Защото когато сме отворени към света, го приемаме такъв, какъвто е и ненасилствено се опитваме да го подобрим. Да подобрим средата, в която живеем. Точно защото ние живеем в нея. Замисли се колко много вода изтече от предипната т.нар. „чалга“ до сегашния „попфолк“. Всичко върви към популярното, масовото. Никой не търпи крайностите. Така е и с хората – и те се променят в положителна посока. Така е и с любовта. Спомняш си колко много вестници и списания от типа „Чук – чук“ имаше по сергиите преди 15 години. Сега ги няма. Защо? Защото на никой не му допадат. И така – мисли позитивно и ще се чувстваш по-добре 🙂 Включително ще изживяваш любовта си по-пълноценно без да отричаш нито нежността, нито страстта в нея.
Е, браво, браво, много синтезирана и точна статия, а още повече ме радва, че е вдъхновена от Ерих Фром! ^^ (Впрочем, не ти ли се струва, Е. Ф. със своите рабирания малко отнема от интимната любов нейната неспонтанност и непринуденост?) И много хубав пример е дала твоята приятелка за танцуването, не се бях замислял! И на мен ми е чудно защо не се танцува по двойки, аз не мога самичък… Поздрави за поста! 🙂
По „Антропология на свободата“ – курс по политология и mass.com в НБУ, изучавахме „Бягство от свободата“ на Ерих Фром – интенцията е в спонтанноста на избора да бъдеш свободен /sponte/ и свободата като отговорност, вместо бягство.
Връзката между музикалната култура и любовта е съществена, тъй като и двете произтичат от способността да се изразяват „чувства“. Интересното е, че при слушане на любима или хубава музика, въздействието е не само върху слуха, но и върху всички сетива – определящо е изживяването и визуализирането на емоциите пред вътрешния взор, разпростирането на мечтите и фантазиите, пребиваването в любими мигове, или повокиране към мисловни процеси. Честотите на музиките са различни, но емоциите съпътстват културния ни контекст.