Всички знаем, че всеки от нас е една вселена и живее в свой собствен свят.
Когато обаче нашият свят започне драстично да губи връзка със световете около нас, може би е време да се запитаме дали малко много не сме се отдалечили от посоката.
Представете си, че аз си вярвам, че съм страхотен преподавател. Но в лекциите ми няма студенти. И така цял семестър. Два. Дали не е нормално да се запитам дали няма някакъв проблем? И доста често хората в подобна ситуация обвиняват студентите. Те не могат да ме оценят.
Но ако вместо на лекциите ми, студентите излязат на протест и заявят публично, че не искат аз да им преподавам?
Не е ли редно, независимо, че съм убедена колко съм добра и достойна, да потърся друго поприще или поне друго място, на което да преподавам?
Ако на мен ми се случи такова нещо, ще си тръгна.
Но една година протестирахме, а те не си тръгваха. Не разбраха, че има яма между нашия и техния свят.
Сега един друг човек не разбирах, че не го искаме. И си мисли, че ние сме криви.
Дори и да сме, не го искаме. И е редно, ако е толкова голям, колкото си мисли, че е, да не се опитва да стане част от нас. Защото ние не го искаме.
Не всеки е добре дошъл при всеки.
И не знам в колко измислен свят трябва да живее човек, за да не вижда, че е нежелан. Нежеланият със сила няма да стане желан. Със сила хубост не става. Въпреки че съм убедена, поне в моя свят, такива хора, хубост не могат да направят.
И се чудя, къде са психолозите? Къде са психоаналитиците? Има психически проблем и е време да го разрешим. Живеем в паралелни реалности, които се блъскат една в друга, без изобщо от това да произтича нещо, за едната реалност, а само гнус, потрес и унижение за другата реалност.
Има нещо гнило в България. Ама наистина.