Спомняте ли си последния път, когато ей така за малко седнахте да видите какво става в социалните мрежи и отиде един час от живота ви?
Или просто включихте телевизора и изведнъж времето, което трябваше да посветите на четене отлетя…
А спомняте ли си колко пъти сте се оправдавали с факта, че нямате време да направите това или онова?
Или да прочетете епизод на Бошлаф?
И преди да се отплесна, трябва да ви споделя, че това е първият Бошлаф, по тема на слушател – Благодаря на Даниел Москов, който ми писа.
А вие, не се оправдавайте, че нямате време и препоръчайте Бошлаф-а на приятели, родинини и дори на хора, на които искате да загубите времето.
Много често се шегувам, че има едно нещо, което ме свързва с Бил Гейтс и Ричард Брансън и това е, че и тримата разполагаме с 24 часа на ден. И да си призная, тази мисъл доста често ми помага да погледна на света по различен начин. Да си дам сметка, че дори и да притежаваме различни неща, хората сме доста повече еднакави, отколкото различни.
И както се казва в една от най-любимите ми песни – с всичките пари не можем да си купим дори един миг.
Разбира се, че преводът е нескопосан, “Канзас” са велики, а тази песен ме кара да настръхвам всеки път, когато я чуя.
Но няма да си говорим за вечността, не я познавам.
А за времето ни тук на Земята.
Преди много време в далечната 2002 година издадох една книга. Казва се “Бъдещето на успеха”. Нейн автор е Робърт Рейч, който е бил министър на труда при Президента Бил Клинтън. Един ден се върнал от работа, заварил дъщеря си да спи на стълбите, защото искала да му каже “Лека нощ” и напуснал.
Случил му се един от онези УАУ моменти, в които нещата се преподреждат. И просветлението ти помага да осъзнаеш кое е по-по-най- за теб – тук и сега.
Ето тази история много ме впечатли. И започнах да преосмислям много неща – най-вече на какво и на кого отдавам времето си. Кой и какво са важни за мен и оттогава не спирам да си повтарям, че поне на собственото си време сама съм си началник.
Колко пъти сте пренебрегвали близки, за да свършите една работа?
Колко пъти не сте изслушали близък, за да свършите една работа?
Колко пъти сте казвали на близък, сега не мога да говоря, ще ти звънна после и това после така и не е идвало, защото една работа винаги изскача и така до безкрай?
И докога смятате да я карате така?
Ако не сте с децата си, докато са малки, те ще пораснат и времето няма да може да се върне.
Ако не сте с родителите си сега, после може и да бъде късно.
Ако не сте с приятелите си сега, после може да бъде късно.
Ако не намерите време за хората, на които държите сега, после може да е късно.
Времето е онова безценно нещо, което ни се изплъзва, докато си мислим, че правим някакви велики неща. А те колко пък да са велики. Знам, че светът ще пропадне без този епизод на Бошлаф, но пък ако близък има нужда от мен, колко пък да пропадне този свят?
А така или иначе отвсякъде ми повтарят, че пропада (светът, не подкаста), ако е заради Бошлаф-а, поне ще знаем точната причина.
Но светът няма да пропадне днес, защото Бошлаф-ът си е тук и ние сме заедно.
Благодаря ви за времето, което споделяме заедно.
Много умни хора са говорили по темата за времето и живота ни. Няма да ги цитирам, въпреки че се изкушавам. Само един ще спомена, защото го свързвам с песен. Джон Ленън си е тема на цял Бошлаф, но в този епизод ще ви припомня думите му: “Животът е това, което ни се случва, докато правим други планове.”
Така че – планове ли ще правим или ще живеем?
Познавам много хора, които промениха плановете си, за да живеят живота си по по-различен начин.
И не защото прочетоха книга или гледаха филм или слушаха подкаст, а защото нещо ги разтърси.
Най-често се осъзнаваме след загуба на близък, след справяне с болест или друго разтърсващо събитие.
Тогава някак си всички велики бизнес цели и желание за кариера се изпаряват и приоритетите се пренареждат.
Почти е сигурно, че никога няма да имате достатъчно пари.
Почти е сигурно, че няма да свършат стъпалата, които искате да изкачите.
Почти е сигурно, че има накъде да се стремите.
И аз съвсем не искам да ви спирам. Точно напротив. Самата аз не спирам. Просто след няколко подсещания от живота, успях да пренаредя приоритетите си.
Опитах се да намеря време за важните неща – децата, съпруга ми, майка ми, кучето, приятелите.
И се заставих да проумея, че колкото повече работа си възлагам, толкова повече работа ми възлагат.
Опитвам се да стимулирам и хората около мен да преподредят приоритетите си.
Опитвам се. Но невинаги ми се получава, защото в този свят все има още едно важно нещо за свършване и после ще отделя време на близките и на себе си.
И ако това с близките е въпрос на избор, то, моля ви, намалете темпото, и обърнете внимание на себе си.
Животът ви няма да се преобърне, ако не сте с най-новия модел телефон.
Пробвайте. Никой не ви обича, заради телефона ви.
Ако ще е заради телефон, то ще е заради този, който сте подарили. Но той ще остарее, и вие ще трябва да купите нов, и нов и нов.
Ако ви обичат заради телефона, няма смисъл от тази любов.
Разбира се, знам, че ще кажете, че телефонът е нещо много малко, но и с по-големите неща е същото. Винаги ще се появява по-голямо нещо и по-голямо нещо и по-голямо и по-голямо.
Тази битка е загубена.
Затова насочете енергията си към по-смислени за вас неща.
Спомнете си какво ви казват в самолета:
“В случай на разхерметизация от отсега над вас ще паднат кислородни маски. Ако пътувате с дете или възрастен човек, първо поставете своята маска и след това на другия човек.”
Точно така – първо спасете себе си.
Ако нямате сили да намалите темпото в работата, сетете се за онзи хамстер, който върти колелото. Колкото по-бързо го върти, толкова по-бързо трябва да го върти. И толкова по-трудно е да спре. Докато….
Сетихте се.
Е, аз издадох и една друга книга. Също любима. Те всичките са ми любими, затова ги издавам. Самото й заглавие е страхотно: Каквото и да си мислиш, помисли за обратното. И на една от страниците пише така:
“Можеш да имаш къщата на мечтите си.
Тя затова е къщата на мечтите ти.
Така че или намери начин да я имаш
или се задоволи с неудовлетвореността.”
Ето този текст от страница 29 ми е страшно любим.
Лека по-лека започнах да се уча да живея с неудовлетвореността и с къщата на мечтите си.
По трудния начин се научих да се радвам на това, което имам, вместо да се ядосвам за всичко, което нямам.
И лека полека нещата започнаха да се променят.
Когато приех, че има мечти и мечти, просто намерих време за мечтите, които ме кефят да си бъдат мечти. И се захласвам по всяко червено порше карера 911 кабрио, което мине покрай мен.
Радвам му се и се чудя, ако го имах, къде щях да побера целия багаж, който винаги вземам с мен по пътя към морето.
Как ли щях да усмиря кучето, докато вятърът развихря и без това къдравата ми и разчорлена коса.
И си казвам, че тази кола е прекрасна, но и моята си ми върши работа – придвижва ме от точка А до точка Б. И кучето се чувства прекрасно в нея. Покрай него и аз:)
Избрах мечтите, за които прецених, че си струва да се боря и освободих време за себе си, за хората, които обичам и за нови предизвикателства.
Трудно е обаче да се спираме, защото около нас е пълно с изкушения.
Около нас всички крещят: Давай, давай, давай.
И ние някак си забравяме, че сами си даваме газ.
Никой не ни заставя да го правим. Другите могат да очакват някакви неща от нас, но моля да бъдат така любезни да не правят планове за моя живот, а за своя.
И третата книга, която ще цитирам във връзка с времето, не съм я превела, нито издала. Изкуших се преди време и реших да видя какво толкова намират хората в Хорхе Букай. Все пак испанският език е езика да сърцето ми. Обожавам го. И си купих книгата “Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни” на испански. И така открих страхотен разказ. Няма да ви го разказвам целия, само една част:
“когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта…
Когато някой човек умре, обичаят е да се отвори тетрадката му и да се събере времето на неговата радост, за да го отбележим върху гроба му. Защото това е единственото и истинско ЖИВЯНО ВРЕМЕ”.
Е, мисля, че вече сте наясно какво е мнението ми за времето и неговата стойност.
От скъпи вещи спомени нямам. Но имам спомен от това колко е тъжно да си на най-хубавото място на света, но не с човека, с когото искаш да бъдеш.
И се научих, че имам право на избор. Избор какво да предпочета и тази свобода, няма да я заменя с нищо.
Вие обаче ще си кажете, лесно е да избираш, когато има какво да ядеш и къде да се подслониш. Да, разбира се, но също така е ясно, че от подслон до подслон има огромна разлика. И сте прави.
Изберете си неудовлетвореност, с която можете да живеете.
От опит ще ви кажа, че не боли.
Изведнъж установяваш, че има толкова много неща, които си струва да направиш, толкова хора, с които си струва да поговориш, хора, на които да разрешиш да се грижат за теб и такива, които имат нужда от твоята грижа.
Има хиляди смислени начини да инвестираме времето си и само една от многото възможностите е да го инвестираме в работа.
Няма рецепта как да изберете коя е неудовлетвореността, с която искате да живеете.
Да, правилно ме разбрахте. Човек не може да има всичко, но може да избере как да живее живота си.
Дали да се радва на това, което има, или да страда за това, което няма.
Което изобщо не означава, че не трябва да искаме да имаме. Има толкова много нови неща, които ще искаме да искаме. И аз искам. Но понякога като го имам, установявам, че това съвсем не решава проблема със смисъла, с удовлетворението и с щастието.
И понеже този епизод стана доста сериозен, ще спра. Времето отлетя в сладък бошлаф за времето. И дойде времето за поредната перифразирана поговорка: “Прецени коя днешна работа можеш да отложиш за утре!”
Благодаря ви, че бяхме заедно. Очаквам ви с приятели следващия път.
Обичам ви!
Можете да чуете епизода на страницата на Бошлаф в Anchor.
Moжете да посетите и да харесате страницата във Facebook и да последвате профила ни в Instagram.
Или да го гледате: