Здравейте,
Студено ми е.
Духа вятър.
Облачно е.
Не е облачно.
Мрън, мрън, мрън.
Не се наспах.
Mлякото беше свършило.
И захарта – и тя беше свършила.
Кафето горчеше.
Мрън, мрън, мрън.
Нарочно казвам мрън три пъти, за да се различи от песента на “Ъпсурд” – “Мрън, мрън”, а и за да сте сигурни, че няма да пея.
А сега без майтап.
Истината е, че през зимата е по-студено от през лятото, че вятърът може да задуха през цялата година, а облаците се появяват и си тръгват по свой график, който няма нищо общо с мен и моето настроение.
Така че мога и да си мрънкам, но нищо няма да се промени преди 21 юни. Лятооо.
Така че дотогава можем да си мрънкаме за студа… Надявам се да е до по-рано. Малък мрън. А после ще мрънкат някои, че им е горещо.
Вероятно сте го чували, но ще ви го припомня – мрънкането е национален спорт за нас българите. Чували сте го, нали?
А ако не сте, вече го чухте. Добре е да си го повтаряме. Защото както се казва, извинете, както Гьобелс е казал “Една лъжа, повторена 100 пъти, става истина”. Със сигурност социалните медии помагат по-бързо да се достигне до 100. Чудя се, дали като е по-лесно да се повтарят лъжите, трябва да се гони по-голяма бройка или пак 100-те пъти са достатъчни.
Но това не е по темата за мрънкането.
Да, казват, че ние си мрънкаме, и така минават дните, годините, вековете.
Съвсем не съм обаче съгласна, че това е наш национален спорт.
Онзи ден слушах интервю с Иван Кръстев и той каза, че “Пропагандата на 21. век ни убеждава, че нищо не зависи от нас.”
Няма да се отдам на философстване по темата, защото все пак съм експерт по бошлафене, но ще кажа, че съм си мислела и аз в тази насока, въпреки че (мрън, мрън, мрън) не бях стигала до тази формулировка.
Как да не мрънка човек – всеки човек, не само българина, ако от една страна му наливат в главата – нищо не зависи от теб, нищо не зависи от теб, а от друга страна – пак в същата глава постоянно му набиват – всичко зависи от теб, всичко зависи от теб.
Е – как да разбера кой е по-по-най? А?
И понеже не мога, започвам да мрънкам.
И понеже е трудно да оцелеем между тези две крайности, ние много често изпадаме в нещо, което учените наричат – когнитивен дисонанс. Според теорията за когнитивния дисонанс, имаме вътрешна мотивация да постигнем или възстановим когнитивната съгласуваност, тъй като тя благоприятства приятното усещане. Дисонансът ни кара да усещаме напрежение/неприятни чувства, които поощряват промяна в поведението, така че да постигнем или възстановим съгласуваността. Разбира се, ние хората не обичаме дисонанса и се опитваме да върнем баланса. И го правим по различни начини, но и като чрез мрънкане отпускаме напрежението. Ако искаме да потърсим и друг начин, освен мрънкането, ето няколко възможности:
- Можем да променим поведението си така, че да съответства на нашите мисли. Иначе казано ако съм по-склонна да повярвам в мисълта – Всичко зависи от мен, ще трябва да направя нещо реално, за да докажа сама на себе си, че това е вярно. Ако само вярвам, а не правя нищо, когнитивният дисонанс ще се върне, и аз отново ще се размрънкам.
- Ако смятате, че е по-лесно, направете обратното. Можем да променим мисленето си така, че да съответства на нашето поведение.
Както виждате, можем да започнем отпред назад и отзад напред и да възстановим баланса. А можем и да стоим посредата и да мрънкаме.
Мрънкаме, че улиците са мръсни, но и мрънкаме – когато ни увеличат данъците. Не казвам, че съм съгласна с увеличаването на данъци, но ако няма пари – как да се плати за почистването?
Мрън, мрън, мрън – пак се отплеснах. Явно отплесването е част от възстановяването на баланса ми и когато не се отплесна, няма за какво да си мрънкам.
Другото, което всички правим, за да намалим причините за мрънкане и да избегнем когнитивния дисонас, е поведението ни по отношение на избора на информация, която ползваме.
Ние си намираме информация, която отговаря на това, в което вярваме и избягваме информацията, която подлага вярванията ни на съмнение. Така много лесно ще разберем защо едни хора толкова се страхуват от норвежците, а други – съвсем не.
Само гледайте да не се окажете на границата между двата лагера, че там мрънкането може да прерасне и във физическа саморазправа. И всичко пак заради любимия ми когнитивен дисонанс.
И не на последно място съвсем съзнателно, за да запазим себе си, избягваме да действаме по начин, който е в дисонанс с нашите мисли, нагласи или вярвания.
Сега вместо да мрънкате ще си имате оправдание, че сте изпаднали в когнитивен дисонанс и той е виновен за всичко. Така че всичко казано дотук си е чист бошлаф, защото и самият когнитивен дисонанс също ви дава право да мрънкате.
Мрънкайте си. И аз си мрънкам. Но понякога се изморявам. Ядосвам се на себе си. А, не, извинете, ядосвам се на когнитивния дисонас, и вземам нещата в свои ръце. Просто запретвам ръкави и започвам да правя нещата, които смятам, че трябва.
Съвсем не се случват лесно. Дори напротив. Но някак си се научих да претворявам яда си в съзидателна енергия и да правя нещата, за които мрънкам, че ги няма или не стават.
И повярвайте ми – ако се ядосате достатъчно, ще се получи.
Ей така преди едни повече от 20 години, студентите мрънкаха, че няма откъде да учат. Хвана ме яд, че мрънкат, а не правят нищо, за да променят ситуацията. Ядосах се и започнах да превеждам книги, от които хората да могат да учат.
Не казвам, че това е постъпка на супер герой, а просто, че мрънкането може и да е полезно, защото иначе как ще разберем какво ни липсва и какво трябва да се оправи.
Самата аз обаче имам проблем с мрънкащите, които никога не се ядосват. С мрънкащите, заради мрънкането. С мрънкащите, на които ту им е млякото горещо, ту пък друго нещо.
И в яда си си слагам розовите очила. С тях попадам в другата крайност, в която хората си казват, че всяко зло е за добро и продължават да вярват в твърдението, че доброто ще победи. Но и това е въпрос на избор и никой не може да направи този избор вместо вас.
Въпросът е как да различим мрънкането, което има за цел да ни ядоса и да свършим добри дела от мрънкането, което лека полека става хронично и в крайна сметка се оказва, че мрънкащият има нужда от терапия, за да установи, че в този свят няма само черно, а и сиво, а понякога и бяло.
Разбира се, че всички имаме приятели, които постоянно мрънкат. Някои дори го правят, за да ядосат другите. Но …
Но има и хора, при които мрънкането наистина се нуждае от терапия.
Много неща се промениха у нас след 1989 година. Но си мисля, че ползването на услугите на психолог или психотерапевт, все още се ползват с онова схващане – не съм луд(а), за да прибягна до такова решение.
Не е нужно да сте луд, за да имате нужда от помощ. Точно напротив – и ние здравите, които с мрънкане не успяваме да решим проблемите си, се нуждаем понякога от помощ. Но трябва да я потърсим, защото с мрън, мрън, мрън – няма да избягаме от когнитивния дисонанс, в който сме се озовали.
Много е лесно да си кажем – нещо друго е виновно за това, което ми се случва. Много е лесно да си кажем – аз направих всичко както трябва, но светът е срещу мен. Много е лесно другите и светът да са виновни. Но си мисля, че светът не може постоянно да ни е крив.
Хубаво е да се научим да търсим причините и в себе си, а това съвсем не е лесно. Защото нашият любим герой – самите ние, много трудно може да се окаже крив.
Докато се борех с възможността аз да съм крива, успях да разбера, че много от нещата, които си мисля, че светът стоварва върху мен, не са неща, предназначени за мен. А аз просто съм се оказала на неправилното място в неподходящия момент. Не можете да си представите колко помага и какво облекчение изпитвате, когато осъзнаете, че повечето неща не се случват заради вас, а въпреки вас.
Много често, поведението на хората, което ме кара да мрънкам, не е срещу мен, а просто хората мислят първо за себе си и дори не си дават сметка, че могат да причинят когнитивен дисонанс на мен.
Да, осъзнах, че не съм най-важната за всеки на този свят.
Осъзнах, че е хубаво от време на време да си помрънкваш, но не бива да мрънкаш прекалено дълго, защото животът ще премине в мрънкане, а е по-добре да се захвана да се опитам да оправя нещата, които ме карат да мрънкам.
И без да се хваля с огромни постижения, някак си нещата започнаха да се подреждат. Лека по-лека, разбира се.
А когато мрънкането продължи по-дълго, и когато е свързано с едни такива неща, които са просто смешни, започвам да събирам информация, която да ми припомни, че има хора, които имат причини да мрънкат в пъти повече от мен, но не го правят, а действат и вършат неща, които съм си мислела за невъзможни.
Така че следващия път, когато се уловите, че мрънкате в продължение на по-дълъг период, сетете се, че най-вероятно имате две очи, с които виждате, две уши, с които слушате Бошлаф, две ръце, два крака и съвсем не сте най-нещастния човек на света.
Преди години, ей така както си мрънках, пред един приятел за неприятната съдба да се родя в България при условие, че бих могла да се родя в Ню Йорк, Париж, Берлин и други лъскави места, той ме прекъсна и ме попита:
– А мислила ли си какво би било, ако се беше родила в Сомалия?
И тогава се сепнах. Казах си – прав е. Ако не се бях появила в София, можех да се поява навсякъде. И няма гаранция, че щеше да е в любимия ми Ню Йорк.
Така че – мрънкайте, но с мярка, защото иначе няма да съумеете да възстановите баланса и ще си пребивавате в когнитивния дисонанс дълго.
И така, дойде време да помрънкам, че отново е време да ви споделя перифраза на поговорка.
Ще го направя с усмивка, защото мрънкането си е мрънкане, но сиренето е с пари. И ще ви кажа, че всичко е мрънкане за този, който няма воля.
Ще си помрънкам, че….
Спокойно – няма. Само ще ви благодаря, че сме заедно. Ще ви подсетя да споделите бошлафа с приятели, за да станем, както е казал поетът – хиляди, маса, народ.
Бъдете мрънкащи, но случващи нещата.
И понеже знам, че сте такива, затова и ви обичам!
Можете да чуете епизода на страницата на Бошлаф в Anchor.
Moжете да посетите и да харесате страницата във Facebook и да последвате профила ни в Instagram.
Или да гледате: