Ако бях добра в работата с камера, можех да направя страхотно видео, което да задмине по гледания това на Кейси за проблемите пред велосипедистите в Ню Йорк.
Но тъй като не съм, ще споделя каквото мисля, че е добре да стигне и аз не знам до кого, защото тези, които вземат решения, явно нямат нито очи, нито сърце.
И така:
– велоалеите започват от нищото и свършват в нищото. Буквално.
– пешеходците изобщо не си дават сметка, че има велоалеи
– шофьорите донякъде си дават сметка за велосипедистите, докато са в движение
– колите сякаш наорчно паркират на велоалеите
– пешехдоците се движат като надрусани мухи – никога не знаеш накъде ще тръгнат
– другите велосипедисти почти винаги те поздравяват, като те подминат – все пак сте сродни души
– дупките се усещат с колелото още по-жестоко, отколкото с кола.
И въпреки всичко, ако човек не бърза, а просто трябва да стигне от точка А до точка Б, може да повърти педалите.
Но не мога да си представя, особено в жегата, да отида до Университета с колела, защото ще имам нужда от душ, преди да вляза в лекции.
Иначе на отиване от центъра до НБУ взех разстоянието за 50 минути, все пак е нанагорнище. На връщане – 30 минути.
Не мога да скрия, че положението е доста по-добро от преди няколко години, но хиляди години назад от това да караш колело в който и да било голям европейски град.
И все пак, качетете се на колелото, защото ако станем повече, може пък и нещо да се промени. Все пак надеждата умира последна.