Преди много години, когато телефоните бяха с кабели, а пиците – лукс, аз и група приятели от училище тръгвахме от площад Йорданка Николова (днес „Журналист“) надолу към канала и искахме от хората по 5 стотинки за телефон. Да, за да се обадиш по този уличен телефон трябваше да пуснеш 5 стотинки. (този на снимката работи с 2, но аз тогава съм била много малка и не съм стигала слушалката). И така вървейки надолу успявахме да съберем около 2 лв., за да си вземем две пици и да се чувстваме големи.
По спомени пицата беше много вкусна, но не съм сигурна дали днес би ми се сторила вкусна отново. Но не споделям тази история, заради вкуса на пицата. За друго ми е мисълта.
Никой не се съмняваше в намеренията на децата, които искаха по 5 стотинки за телефон. И всеки ни даваше.
Днес – толкова хора ми иска стотинки всеки ден, че аз не давам на никого. Съмнявам се, че наистина се нуждаят от стотинки, съмнявам се, че някой ги праша да просят, съмнявам се… И така, ако някой наистина има нужда от стотинки, аз пак ще се съмнявам. Та, къде отиде доверието?
Както се вижда от горния пример, аз не съм заслужавала доверието на всички хора, които са ми давали 5 стотинки за телефон, защото съм ги събирала за пица, но хората не са се съмнявали в мен.
А днес – първо се съмнявам и дори нямам време да проверя дали съмнението е основателно.
Та за доверието ми беше въпросът. Къде отиде?